ВЯРА и НАУКА: МАТЕРИЯ + ПРОСТРАНСТВО + ВРЕМЕ

Апология на Светото Православие

МАТЕРИЯ + ПРОСТРАНСТВО + ВРЕМЕ (и тяхното развитие)
(MATERIAL + SPACE + TIME)
(1985 г.)

~ 135б - 169 ~

_______________________

ЗА ПРОСТРАНСТВОТО

Днес, когато чуем думите “кривина на пространството”, “затвореност на пространството”, ние обикновено изпадаме в недоумение, тъй като това естествено не се връзва с логическите ни представи за света. За нас е много по-лесно да си представим трите измерения на пространството: напред-назад, наляво-надясно, нагоре-надолу и да бъдем сигурни, че в която и посока да потегли едно тяло, ако то се движи в права посока - ще изчезне и никога няма да се върне.

Това обаче съвсем не е така. В действителност, ако едно тяло потегли в посока “на запад” под 60° наклон спрямо една мислена хоризонтална плоскост приета условно, и ако това тяло се движи “в права посока” то непременно ще се върне там откъдето е тръгнало – и ще се върне от “изток”, от долу – под 60° наклон спрямо условната плоскост. Това е трудно да се приеме, но нека се върнем мислено в древността, когато хората са си представяли земята плоска и са считали, че ако човек тръгне в права посока, той, или ще стигне края на земята, или ще върви безкрайно и няма да се върне никога. Едва в 1000 година (т.е. - когато Рим все още е бил православен и там все още не е имало инквизиция) за пръв път в световната история папа Силвестър изказал мнението, че земята е кълбо и се върти около слънцето и показал това на опитен модел със сфери.

Забележка: Погрешно е насажданото мнение, че уж „Църквата е препятствувала развитието на науката”. Горния факт се признава дори от такъв атеист -”разобличител” на църковниците, като Роберт Шару. Освен своя коментар към гореописания факт, Шару изповядва: “Силвестър II, в годината 1000 - най-ученият папа, когото познава християнството, доказал опитно, с помощта на три сфери, собствена конструкция, че земята е кръгла и се върти около Слънцето”... Статията, от която е направена извадката, е публикувана в нашето списание Паралели, бр.3,1977, год. VII и е озаглавена “Пепел и фалшификации”.
Следователно: Насаждането мнение, че уж „Църквата е препятствала развитието на науката” представлява просто фабрикуване на една фалшификация.
(край на забележката)

Това разкритие на папа Силвестър, подобно на предложената от св. Блажени Августин истина за битието на времето (вж. стр.79-80), вероятно е станало повод на безчислени подигравки от рода на “ходещите с главата надолу хора от долната страна на земята” и т.н., защото постепенно било забравено, докато едва няколко века по-късно било извадено на бял свят и доразвито от Коперник, Галилей и др. и доказано на практика от Колумб, Магелан и др. Колкото трудно е било в средновековието да се приеме факта за кривината на “плоската земя”, толкова, а може би и още по-трудно е днес да се приеме кривината на “правото” пространство и това, че то, в своята цялост, е затворено само в себе си, и освен това, непрестанно се разширява. Именно за да се сведат до минимум трудностите при възприемането на тези истини се дава и аналогията за “плоската” земя и споровете около нея. Въпросът за пространството и за развитието на вселената в пространствено направление кратко и точно е разгледан в книгата на Емануил Светлов “Извори на религията”, стр.284. “...Светът е безкраен във времето и пространството. Той няма предели и винаги е съществувал”. Такава е една от крайъгълните аксиоми на съвременния атеизъм. Ние вече видяхме, че тази аксиома се базира не на някакви научни данни, а на лъжливото убеждение, че такава представа за света “задрасква” Твореца. В същото време религиозния мироглед лесно може да допусне, че творението е извънвременна категория, и, че Безкрайния и Безначален Бог се явява Първопричина на вселена, която е безкрайна във времето и в пространството. Към това например се насочва известният съвременен богослов А.Сертиянж. (А.Д.Сертиянж, Идеята за сътворението и нейните отблясъци във философията, П 1945, стр.40 - френски). Въпреки това, не религиозните идеи, а самото развитие на естествознанието е поставило под съмнение материалистическата аксиома. В 1922г. съветския физик А.А.Фридман е предложил своето решение на Айнщайновското уравнение, което е гласило, че вселената се разширява от една точка и представлява нещо затворено. Оставал е открит само въпросът: дали след това разширение ще последва ново свиване. (А.А.Фридман, Светът като пространство и време, М., 1965, стр.102). Три години по-късно белгийският математик абатът Леметр представил аналогична теория, в която е говорил за първоатома и за първоначалния взрив, родил сферическата вселена (Г.Леметр, “Разширяущаяся вселенная”, “Мироведение”, т.XXIV, №4, стр.225). Математическите изчисления скоро били потвърдени по опитен път, на основание на “ефекта на Доплер”. (к.м.) Съгласно този принцип, възприеманата от нас дължина на вълната на светлината зависи от движението на светещото тяло. Ако това тяло се приближава към нас, тогава се получава изместване към виолетовия край на спектъра, ако се отдалечава от нас - към червения. По това “червено изместване”, както е доказвал Хабл, ние можем да определим скоростта на движението на светещото тяло (Г.Джонс, Дж.Ротблат, Г.Уитро, “Атом и вселенная”, М. 1961, стр.238). Още през 1917г. е било отбелязано, че наблюдаваните от астрономите галактики дават ефекти на “червеното изместване”. След това е последвал ред открития, показващи, че колкото по-далече от нас са разположени галактиките, толкова по-бързо бягат те от нас. Някой от тях се носят със скорост 60 000 км/сек. Обратния разчет е позволил да се определи и възрастта на вселената. Тя се оказала равна на няколко милиарда години.
Забележка:Болшинството учени са склонни да приемат цифрата около 12 милиарда години за най-вероятна. (край на забележката)
По такъв начин изчисленията и наблюденията съвпаднали. За това и теорията за разширяваща се вселена била призната от Айнщайн (А.Айнщайн, “Сущност теории относителности”, стр.115), от Едингтон (The Expanding Universe, 1948), от Г.Рамов и от редица други известни учени...”(к.м.) “...Едингтон счита, че разширението може да доведе до разсейване и гибел на вселената. Други предполагат, че след разширението ще последва обратно движение. Но, според пресмятанията на съветските учени Е.М.Лифшиц и И.М.Халатников: “Вселената никога няма да се сбръчка като, изсъхнал плод” (Л.Радунская, “Безумные идеи”, 1965, стр.323). Това е още по-очевидно, защото самото разширение не влияе на плътността на вселената”... Естествено е разширението на вселената да не влияе на плътността й. Когато един обект се разширява и с това става по-малко плътен - това явление е относително - спрямо околните физически обекти. А, освен вселената като цяло, има ли друг физически (материален) обект, спрямо който вселената да става по-малко плътна?
Освен това – нека не забравяме, че пространството не е отделно и изолирано от материята и времето! Затова допускат голяма грешка такива учени, които го разглеждат като такова и затова предполагат, че „след разширението ще последва обратно движение на свиване”. Правилно е – всяко от трите да се разглежда в неделима връзка с другите две. При това положение всякакви такива предположения са недопустими, защото едно такова теоретично „движение обратно” на пространството към свиване изисква същото такова „движение обратно” и на свързаните неразривно с пространството материя и време. А това означава:
- за материята – движение, обратно на ентропията (негативна ентропия, която за материята е абсурд – движение към „по-топло”, едно такова „получаване на енергия, вместо разход” – откъде ще се вземе тя?... Къде се дяна вторият закон на термодинамиката?...).
- за времето – движение обратно – връщане на цялата история назад, година по година, час по час, секунда по секунда, събитията, всичко случило се навсякъде... Дълбоко НЕнаучна фантастика!

За да можем да си представим по-ясно всичко това и да избегнем недоразуменията, нека се обърнем към книгата на прот. Григорий “Духовный мир”, към главата “Мир не существовал вечно. Он сотворрен Богом во времени”, - стр.25-26: “...Да допуснем, че между две дадени точки има разстояние -един аршин; да допуснем по-нататък, че тази известна мерна единица за разстояние - аршинът се е намалил 4 пъти, при това и в природата всички разстояния са се намалили 4 пъти, площите 16 пъти, обемите - 64 пъти; ще забележим ли ние произлязлата промяна, ще забележим ли изменението на собствения ни ръст? Не, няма да забележим, защото изменението във величината може да се забележи само чрез изменението на съотношенията, а в дадения случай, съотношенията между всички неща са останали неизменни. Вместо 4, 16 и 64 ние можем да допуснем намаление на вселената в А, А2 и А3 пъти и ще получим пак същия резултат: изменение във вселената няма да има.Увеличавайки А произволно, ние можем да го доведем до безкрайност и, по такъв начин ще сведем вселената в една точка”. (Курсивът - мой, Духовный мир, Москва, 1900г.). Ето тези разсъждения биха могли да ни насочат в най-общи линии защо непрестанното разширяване на вселената не влияе на нейната плътност.
Впрочем разширяването на вселената не е нещо друго, а е развитие на вселената по направлението пространство. Да се допуска някакво евентуално предстоящо свиване - това означава да се допуска “обръщане” в обратна посока развитието на вселената в това направление. Но пространство, време и материя са взаимно свързани. Следователно предполагаемото свиване би означавало “обръщане” в обратна посока развитието на вселената едновременно в трите направления - и пространство, и време, и материя. Интересно какви са подбудите, които могат да извикат на бял свят подобно предположение? Тези достижения на науката предизвикаха истински взрив в научните среди с материалистическо изповедание. Трябваше да се “спасява положението”. „Буржоазната астрономия, преживяваща най-дълбокия възможен кризис, се намира в състояние на застой и дейно загниване. Особено нагледно се проявява това в усилването на мистиката и поповщината в областта на съвременните госмогонически и космологически “теории”, които днес прямо и открито се сливат с теологията. Ярко свидетелство за това може да служи широката проповед на фрикционно-мистически идеи в буржоазните страни за крайността на вселената, за “разширяващата се вселена”, мракобесническите разсъждения на Едингтон, Джинс, Милн, Айнщайн и др., за крайността на света, призоваващи да се обоснове “научно” библейския мит” (И.П.Барбашев, “Борьба материализма и идеализма в современной космогонии”, издание на Ленинградския Университет, 1952г., стр.94)
По такъв начин числото на “мракобесите” попаднал Айнщайн и другите изтъкнати учени на XX век. Но само след няколко години се наложило постепенно да се менят позициите “...”
Забележка: Целият цитат от „Буржоазната астрономия...”и до тук, е по Светлов,“Извори на религията”, с.28 (край на забележката)
И така, ако отново се върнем към аналогията за “плоската” и кръглата земя и се опитаме да разгледаме пространството като едно цяло, ние ше трябва да признаем, че ако повърхността на земята има свой център (център на земното кълбо), то пространството не би могло да има такъв. Повърхността на земята геометрически е “ориентирана” към нейния център, а пространството като цяло би могло да бъде затворено само във себе си и “ориентирано” не към някакъв център (в геометричния смисъл на думата), а към вселената като цяло (пространство + време + материя). С други думи казано: всяка една точка във вселената представлява неин геометрически център. Именно затова движението на даден обект “по права” връща обекта в началния пункт на потеглянето и то от противоположната посока. Във всеки случай не можем да си представим пространството като сфера, чийто център се явява някаква фиксирана планета - ядро. И въобще неправилно би било да си представяме пространството като сфера, защото това означава, че в нашите представи фигурира освен пространството - и още пространство “около него”. И въобще човек не би могъл да има вярна представа за границите на вселената, т.е. - не би следвало да се опитва да си представя някакви физически граници изобщо, защото “там”, “където” няма пространство - няма и материя, няма и време. Следователно -”границата” на пространството може да бъде само границата между материалното и нематериалното, между пространственото и непространственото, между временното и вечното. Далеч преди появата на Айнщайн, един велик мъж на име Блез Паскал дава точно пространствено определение на вселената - вж. “Мисли”, стр.70, мисъл 72 “Целия видим свят е само......Най-осезаемият признак за Божието всемогъщество е, че въображението е безпомощно, когато човек се опитва да си представи вселената”.

ЗА ВРЕМЕТО.

До днес всяка научна хипотеза, която е била в разрез с Библията, рано или късно е била опровергавана. Затова преди човек изобщо да се захваща да строи хипотези, или да си изгражда представи, иска ли те да бъдат верни - нека да провери дали не са случайно в противоречие с Библията. В древността всички езически народи без изключение, заблудени съвсем по човешки от видимата илюзия за цикличността на заобикалящите ни явления (”въртене” на звездите около земята, “кръгова” смяна на сезоните, на нощта и деня и др.), са си изграждали съвсем погрешни представи за времето: Те са го “виждали” като система от цикли. От вроденото в човека познание за безсмъртието на душата, съчетано неправилно със стремежа да се “вмъкне” безсмъртието в рамките на цикличността (т.е. -да се примирят противоположните категории временно <—> вечно) се поражда и неверната представа за “преражданията” на душата. От невъзможността да се излезе мислено от илюзията за “цикъл на сезоните” и от неспособността да се приеме (да се разбере) развитието на личността (т.е. - че човек не е нещо неизменно, постоянно, та да има неизменен характер, а напротив - мени се всеки миг и, освен това, подлежи на развитие) се стига до вярванията в “зодиакален кръг”. И до днес още човек твърде трудно се откъсва от “игото” на цикъла: в областта на науката някой учени се опитват да впишат (1) девалвирания “двумерен” цикъл в линията на времето, като трето измерение, и така, плахо, да прокарат като хипотеза “спиралността на времето”:

(тук в ръкописа следват две графики, изобразяващи хипотезата за “спиралността на времето”)

(2) При двумерно вписване на цикъла в права, някой учени погрешно приемат времето за синусоида. (Така съвременните “електронни врачки” “гледат” на синусоида на биоритмите):

(тук в ръкописа следват две графика, изобразяващи синусоидата на биоритмите)

И така човек може да се лута до безкрай в тези илюзорни лабиринти без изобщо да бъде в състояние сам да се измъкне от илюзията за “цикъла на времето”. Затова тук на помощ идва Божественото Откровение. Единствено там ние получаваме вярна представа за това какво е всъщност времето. Една от истините, които ни дава Библията, е тази, че времето не е само едно условно понятие. То е сътворено и, като част от творението, има свое битие: “Бог...и вековете сътвори” (Евр.1:1,2). Думата “векове” на библейски език се приема не като “столетия”, а като време. Друго ценно нещо, което ни разкрива Библията е това, че времето има линейно развитие. Докато цикъла по същество представлява застой, повторение на едни и същи периоди - което е дало отражение и в календарите на езичниците - “година на маймуната”, “година на змията”, “година на ...” и пак отново. В Откровението е ясно посочен линейният характер на времето и неговото развитие, без повторение: всеки един нов миг е наистина нов и преди това никога не го е имало. За да се подчертае тази линейност и за да бъде измервано времето в последователни и неповтарящи се периоди, е била определена и условна отправна точка: реалното начало на времето - сътворението на света, ПЪРВОВЗРИВЪТ - е бил определен с цифрата “нула”, като нулата е била поставена условно върху линията на времето, за начало на летоброенето у евреите. Тази условност е била посочвана като условност дотолкова, че да бъде удобно летоброенето, което е било от особена важност в развитието на Библейската история на Ветхия Завет. И то най-вече за да бъде очевидна на човечеството точността, с която се изпълват (и по време) предсказанията за раждането на Иисус Христос. С раждането на Спасителя се изпълват 4000 години по това летоброене. От Рождество Христово започва новото летоброене. С развитието на науката все повече и повече Богооткровени истини се “преоткриват” и познават от хората и по пътя на науката. Така стои въпросът също и с тази истина: вече почти не се спори по въпроса за битието и линейността на времето.
Забележка: Един от начините да разберем без особена трудност това, е, може би, следният: Времето е една от “съставките на движението (материята се движи в пространството и във времето. Ако времето беше циклично, или пък, ако нямаше битие (а беше само условно понятие) - тогава и движение не би имало. А едва ли някой сериозно би се наел да отрича реалността на движението.
(край на забележката)

Както вече посочихме, според Айнщайн: ако едно от трите (материята, пространството, или времето) “изчезне” - то и другите две биха престанали да съществуват. Противоположност на времето не е “антивреме” - а е вечността -отсъствие на време. Противоположни са временното и вечното. Временно е това, което подлежи на временни изменения, вечно е това, което не зависи от времето и не подлежи на измененията на времето. Противоположността между временно и вечно, по отношение, на времето се състои в това, че: временното е измеримо, а вечното - неизмеримо. И така във вечността, т.е. - при отсъствие на време няма редуване на периоди, мигове, часове, секунди... Периоди има само във времето. Тези периоди започват със сътворението на света. В Свещеното Писание за “период” е използувана думата ЙОМ. В превод от еврейски тази дума означава като “период”, така също и - “ден”. Затова при превеждането на Библията на старобългарски, в първа глава от Библията (където става дума за сътворението на света) думата ЙОМ е преведена като “ден”: “ден първи”, “ден втори”... След отмирането на цикличната представа за времето се установява представата за “правата на времето” според която представа времето има минало, сегашно и бъдеще:

                       сегашно време +
                                 минало време+
                                 бъдеще време +

В интерес на истината, обаче, вече би следвало да признаем, че и тази представа зв времето не отговаря съвсем на истината. Това, което смущава е , че тук не виждаме развитие. Възможно ли е времето да няма развитие? Всъщност, върху какво се гради представата ни за реалността на миналото, сегашното и бъдещото време? Човек познава миналото като нещо реално. Сегашното - като нещо неуловимо, което винаги е “избягало” още преди да сме се опитали да го уловим, и отдавна е станало минало. За бъдещето човек никога не е имал и не би могъл да има вярна представа, защото в действителност бъдещето като реалност не съществува.
Забележка: Погрешната научна представа за времето е посочена на стр.47 от настоящата книга. От нея са повлияни и мнозина богослови, един от които е католикът - професор Тот. Особено характерна е представата за “двата океана” - океаните на миналото и на бъдещето и на неуловимото “косъмче” между тях, наречено - “сега”.
(край на забележката)

Или, иначе казано, на третия час от ПЪРВОВЗРИВА е съществувало само три часа време! Представата за: “океан бъдеще време” и “океан минало време” и “преливане от единия океан в другия” посредством неуловимата граница, наречена “миг-сега” - тази представа не би могла да бъде вярна по много причини. Една от тези причини е тази, че подобна представа противоречи на развитието на творението. И тогава човек би следвало: 1. да отрече развитието като реалност. Тогава той би следвало да приеме, че времето е една безначална - безкрайна условна права на миналото и бъдещето, по която се движи неуловимата точка на сегашното. Но това е същевременно отрицание на самото време като реалност. Свеждане на времето като едно условно понятие. Това е недопустимо +, защото за реалното съществуване на времето ние се убеждаваме по хиляди начини (вж.стр.79-80. Всъщност, излишно е да изброяваме начините, достатъчно е да си спомним, че ние дори измерваме времето, което е изтекло от дадена “точка” до “сега”). 2. ето защо, при това положение единствено възможно е да се признае съществуването само на “изтеклото” (или, по-точно - на “появилото се”) време и на неу-ловимото “сега”. Всъщност това неуловимо “сега” не се отнася само до времето, а също така и до материята, и до пространството. И това неуловимо “сега” вероятно представлява самото развитие на творението, което ние не сме в състояние да “уловим” и да “разберем” (как става то) - по простата причина, че и самите ние сме, като част от творението, подлежим на това развитие. Ето защо за нас то е неуловимо! При това положение, ние бихме могли да сме на-близко до истината, ако условно си представим времето като лъч - където:
~ началото на лъча съвпада с точката на ПЪРВОВЗРИВА,
~ стрелката, или = “върхът” на лъча - това е неуловимото “сега”,
~ всичко останало е целокупно “изтеклото” съществуващото време - което ние наричаме “минало”.

ПЪРВОВЗРИВ----------------минало--------------àсега

Освен това, трябва да признаем също, че всяка една точка от пространството и материята има свой лъч-време и своето неуловимо “сега”. И ето защо: на третия час от ПЪРВОВЗРИВА е имало точно три часа време.
А бъдещето време не съществува, и не би могло да съществува, точно така както не съществува нито “бъдеще пространство”, нито “бъдеща материя”, с които то да бъде свързано!!! Всичко бъдещо съществува само в плана на Твореца. Всичко по-горе писано за времето не е нещо ново - както накой погрешно би могъл да помисли - а, всъщност, то е било известно още на св. Блажени Августин (вж.стр.79-80). А, ако си припомним от Посланието на св.Апостол Павел до евреите, че “Бог...и вековете сътвори” (1:1-2) - ще разберем, че тази истина е била известна на светите Отци още от първите години след победата на Христа над злото. И наистина, ако не изпускаме от ума си горните думи на светия Апостол, а също и това, че на творението е присъщо развитие - съвсем леко бихме стигнали до изводите и за битието на времето, и за това, че то представлява лъч, и за това, че всяка пространствено - материална точка има такъв свой лъч, и за това, че бъдещето не съществува иначе, освен в плановете на Твореца. А, освен това, не бихме се залъгвали с наивната илюзия, че сами можем да “надникнем в бъдещето”, напротив - можем да сме сигурни, че нито една твар, никое сътворено същество, не би могло да знае бъдещето, освен ако Сам Бог не пожелае да открие на това същество Своя план.

И това е така не защото е открито от някакъв велик астроном, а защото “... тъй казва Господ... Аз съм първият и Аз съм последният и освен Мене няма бог... и няма подобен на Мене. Аз възвестявам отначало онова, което още не е станало, казвам: “Моят съвет ще се сбъдне и всичко, що Ми е угодно, ще сторя” (Ис.44;46:9) “Аз зная, че ти си упорит, че в твоята шия има железни жили и лобът ти е меден, затова ти и обаждах от рано, преди това да се е случило, и предвестявах ти, за да не кажеш: моят идол направи това, и моят истукан и моят излян образ заповядва това да стане” (Ис.48:3), или: моят компютър или кибер -изчисли така да стане (допълнението мое). От друга страна това, че бъдещето съществува само в плановете на Твореца, не означава, че творението се сътворява всеки нов миг. Веднъж сътворено, то пребивава в битие по волята на своя Творец. Веднъж станал Причина на Своето творение, Бог продължава да пребивава като Причина и на неговото битие (вж.стр.133-133б).

(стр.152 и стр.153 липсват)

ЗА МАТЕРИЯТА.

Преди да започнем да разглеждаме МАТЕРИЯТА, нейното развитие, е крайно необходимо да направим една уговорка:~ Мнозина недобросъвестни учени с дуалистични религиозни възгледи използуват умело факта, че че нерядко се бъркат понятията “материя” и “вещество”, за да прокарват и то “от името на науката” своя религиозна пропаганда.

Забележка: Дуалисти - хора, чийто религиозни възгледи включват “двубожие” -наличието на две божества, две първопричини, две начала - добро и зло; друг вариант на дуализъм е признаването на един бог, който съдържа в себе си двете начала - на доброто и на злото. Абсурдността, невъзможното тук е най-вече това, че ако предположим наличието на две първопричини - тогава нито една от тях не е Абсолютна, защото всяка една от двете е ограничена от битието на другата (това относно първия вариант на дуализма). При вторият вариант на дуализма, ако решим да допуснем битието на един бог, който съдържа в себе си двете начала -на доброто и на злото, тогава сме принудени да признаем също, че това не е Бог, защото не Абсолютен, не е Съвършен, тъй като съдържа в себе си противоречие. Ветхозаветния богослов спокойно би могъл да каже на дуалиста: “твоят бог не е Бог. А моят Бог стои над твоя, защото е истинен и няма в Себе Си лъжа (противоположното на истината).” Да не забравяме Православното Църковно песнопение: Кой бог е велик като нашия Бог!!!
(край на забележката)

Често ние казваме “вещество” тогава, когато искаме да употребим думата “материя” и, също, често казваме “материя”, когато имаме предвид вещество. Това обикновено става несъзнателно. Дуалистите, изхождайки от факта на съществуването на антивеществото, като разновидност (форма на съществуване) на материята, съвсем съзнателно просто разменят думите (вещество и материя) и с такава елементарна спекулация извеждат на бял свят лишената от всякакъв смисъл дума “анти-материя”. От тук, като спекулират по подобен начин с празни думи, дуалистите се стараят да прокарат за верни и за доказани смешните хипотези за съществуването на “анти-поле”, “анти-енергия”; от тук - “анти-време” и т.н. докато стигнат за фантастичните теории за “анти-свят”, управляван от “анти-бог”. Очевидно подобни “теории” могат да бъдат приемани “сериозно” само от читателите на научна фантастика. В действителност, става ясно, че “анти-поле”, “анти-енергия”, и други “анти-” могат да бъдат само плод на недобросъвестна фантазия и спекулации с думи. Антивещество има, но то не нищо друго, освен вид вещество, а не противоположност на веществото. Ако говорим за противоположност на веществото като цяло, тогава неговата “противоположност” е нова, което е невеществено - това е ДУХЪТ.

Макар, че дори и духът не е диаметрална противоположност на материята. Също и за времето - мнозина се заблуждават, че може да открие “анти-време”, и да се върнем в миналото - колко романтично. Това, че във въображението си слагаме ортицателен знак пред времето не може да повлияе на самото време и да го накара да се “отдели от пространство и материя” и, като “обърне наопаки” причинно-следствената връзка, да се понесе обратно. Невъзможни са и всякакви фантастични мечти за “пътуване в миналото”, както и за “пътуване в бъдещето”, без да “закачаме” времето. Невъзможни са по много причини, една от които е следната: ако решим да пътуваме в бъдещето - значи да решим да пътуваме в това, което не съществува. На товя може да се направи опит да се противоречи, като се каже, че ако едно тяло пътува със скорост близка до тази на светлината, то неговото време се забавя. Така ако космонавт излети с ракета и 10 години се движи със скорост близка до светлинната, за това време на земята може да изминат столетия, и тогава космонавтът ще дойде на земята във време, което за него ще бъде бъдеще. Това обаче е само един пример за лошо разбиране на Айнащайновата теория: космонавтът ще дойде на земята във време, когато неговите роднини ще са умрели преди столетия, но това не означава, че на земята той ще започне “да живее в своето бъдеще” - това е погрешна представа, лошо фантазиране. А истината е тази, че настоящето на земята, когато той се върне на нея, ще стане И НЕГОВО настояще. Ето защо е неправилно тук да се говори за някакъв въображаем “скок във времето”. Освен това, пътуване в миналото, а и въобще във времето, не е възможно за материален обект затова, защото за да извърши това “пътуване” - той трябва да се откъсне от материя + пространство + време, следователно: самият той да престане да бъде материален!!! Ето защо в миналото “се връщаме” само “духом” - в спомените си. При разглеждането на материята в нейното развитие трябва да помни тази уговорка, за да не допускаме “дублирани” грешки.

ЗА МАТЕРИЯТА

И така, КАКВО Е ТОВА МАТЕРИЯТА? На въпросът “какво е материя?” - материалистът отговаря без много да му мисли: “ВСИЧКО!” - иначе той не би бил материалист. Това вече е достатъчен повод за да сме сигурни, че не всичко е материя. А за да потърсим по-убедителен отговор, нека да се обърнем към книгата на протойерей Григорий (Дьяченко) - “Духовны мир”, 1900,Москва,стр.21-22, където той от своя страна цитира Ик.Фламарион -”В небесах”, С.П.б.,1896.: “Пред нас стои желязна релса, една от тези релси, които сега се употребяват обикновено при големите строежи. Релсата виси във въздуха на височина пет сажена, опирайки се само със своите краища в противоположните стени. Без съмнение тя е твърда и здрава. В средата на релсата е закачена тяжест - от сто, двеста, хиляда пуда, а релсата дори не чувствува тази страшна тяжест, така че само с много чувстителен уред, може да се забележи в нея едно забележимо огъване. А, в същото време тази релса е съставена от частици, които не се докосват една с друга, намиращи се в постоянно колебание, отдалечаващи се една от друга под влияния на топлината и сближаващи се при охлаждане. Кажете ми, моля ви, от какво зависи здравината на тази желязна релса? От нейните материални атоми? - Очевидно - не, защото те не се докосват един с друг. Тази здравина се заключава само в частичното притегляне, т.е. - в нематериалната сила”... Тези дума са писани преди да бъде публикувана теорията на относителността и преди да се установи това, че гравитацията е израз на геомертичните свойства на пространството. Това обаче не променя нещата, защото, разглеждайки материята като нещо различно (макар и неотделимо) от пространството, ние също сме принудени да стигнем до същите изводи, които са птредставени тук. По-нататък авторът продължвава: ...”Твърдо тяло в абсолютния смисъл не съществува изобщо. Ако вземем в ръце тежко чугунно гюлле. Гюллето е съставено от невидими частици или молекули, които не се докосват; частиците от своя страна са съставени от атоми, които пък изобщо не се докосват. Така, непрекъснатостта, представяна от повърхността на това гюлле, и неговата привидна твърдост не са нещо друго, освен илюзия на сетивата. За ум, който би могъл да проникне в неговия вътрешен строеж, това гюлле би изглеждало като рой мушици, трептящи и бръмчащи във вид на облак в топъл в летен ден. Гюллето изглежда твърдо; но ако го нагреем. то ще се превърне в течност, ще потече; ако нагряваме още -ще се превърне в пара и въпреки всичко това няма да измени свойствата си, своята природа: дали ще бъде течност, или газ, то няма да престане да бъде желязо. В настоящия момент ние сее у дома. Всичките тези стени, пода, тапетите, мебелите, тази мраморна камина, всичко това е съставено от недокосващи се частици, и всички тези съставни частици на телата се намират в движение, въртят се една около друга. Същото това представлява и нашето собствено тяло. То е е ъставено от постоянно движещи се частици. То е пламък, непрестанно горящ и непрестанно обновяващ се. То е също като реката: стоиш на брега и ти се струва, че виждаш една и съща вода, а в същото време тя ежеминутно се заменя от нова, благодарение на постоянното течение”... “...Като деля и разлагам материята, аз стигам в крайна сметка до атома: материята се е “унищожила”, изчезнала е като дим.
Забележка: Всичко това е писано миналия век, когато все още материята се разглеждаше по “демокритовски” - погрешността на това строго “материалистично” подхождане към материята е разкрита по-нататък в главата “Материята на Хайзенберг”
(край на забележката)

Ако очите ми можеха да виждат това, което съществува в действителност, то моят поглед би могъл да прониква през стените, защото те са съставени от разделечени частици; за мен биха били прозрачни всички тела, защото те представляват само вихри от атоми”... “...Единството на вселената се заключава в невидимата, невесома, невеществена сила, привеждаща атомите в движение. Ако дори и дори един атом би престанал да се привежда в движение от силата, тогава вселената би спряла. Земята се върти около слънцето, слънцето е ориентирано към някакъв звезден фокус, който също се премества в пространството; милиони, хиляди милиони изпълващи вселената слънца се носът, летят по-бързо от снаряди”... “...Атомите, съставящи тялото, се движат относително също толкова бързо, както и небесние светила. Движението управлява всичко, движението съставлява всичко”... Тези разсъждения Камий Фламарион е писал във времена, когато не имали дори представа, че атомът, на свой ред също се дели. Обаче ние, съвременниците на ядрената физика, знаем, че ако продължим това деление то може да продължава до безкрай. До кога? Къде е “най-малката тухличка” и има ли такава изобщо? Може би наред с относителната безкрайност на вселената по направленията на Пространството и Времето, съществува и трето направление на относителна безкрайност - в направлението материя? Във всеки случай, делейки материята, ние стигаме дотам, че да не можем да си отговорим, къде отиде острата, здрава, режеща, бодяща, непрозрачна материя. Тук, ако разбира не се приемат съвсем сериозно думите ми, бих казал че намирам много повече пространство, отколкото материя.
Тук ще приложим една обширна извадка от книгата на Архиеп. Иоан (Шаховской) “Московский разговор о бессмертии”, която е именувана “Материята на Хайзенберг” и която още по-точно ще посочи, че е верно изказването ми в предидущото изречение: че материята като нещо “твърдо” и неизменно - не съществува. ~~~Основоположник квантовой теории Вернер Гейзенберг, имея дело с микрочастицами, убедительно доказал, что энергия не есть только та сила, которая все держит в движении, она является самой сущностью и содержанием вещества, как огонь Гераклита или «пламень вещей» в мистических созерцаниях Исаака Сирина.

МАТЕРИЯ ВЕРНЕРА ГЕЙЗЕНБЕРГА

В своей статье «От Платона до Макса Планка» Вернер Гейзенберг говорит, что современная физика поставила много вопросов, относящихся и к самой сущности материи и методу точных наук. Современные физики снова входят в те философские проблемы, которые, казалось, были разре¬шены классической физикой. После открытия Планком теории квантов пред наукой снова встал вопрос о природе материи.
Об этом рассуждали еще древние греки, стараясь многообразие явлений материального мира свести к немногим простым и ясным, «все объясняющим» принципам. Видя единство мира, греческие философы, говорит Гейзенберг, спрашивали себя, до какой же степени можно раздроблять материю и что собою представляет самый малый элемент вещества? И в этой древней дискуссии уже выявились две разные точки зрения в человечестве: «материализм» и «идеализм».
Теория атомов Левкиппа и Демокрита утверждала, что самые малые частицы материи существуют в реальном и буквальном смысле, и эти микрочастицы неделимы и неизменяемы.
Вечные и неизменные, последние единицы вещества названы были АТОМАМИ. «Атомы» Демокрита не требуют больших углублений и объяснений. И так думали еще недавно: атомы — «последнее слово» вещества, все объясняющее. Считалось, что свойство атомов пространственно геометрическое, что атомы имеют форму, отделены друг от друга пустым пространством и их положение в пространстве и движение создают все разнообразие явлений, наблюдаемых в мире. Сами же атомы не имеют ни окраски, ни запаха, ни температуры, ни иных ощутимых физических качеств. Согласно этому древнему учению «атомы» являются сущностью вещества и всех материальных явлений, «объективной реальностью». Считалось, что лишь атомы существуют в подлинном смысле, тогда как все разнообразие феноменов мира есть только вторичное явление и следствие существования атомов. Эта философия Демокрита и была названа материализмом.
Иначе объяснял материю Платон. Согласно этому мыслителю самые малые частицы вещества являются, в известном смысле, лишь чистыми геометрическими формами: атому каждого элемента соответствует определенное его геометрическое, «идеальное» духовное строение. Особенности каждого элемента в каждом случае определяет геометрическая фигура его атома. В отличие от Демокрита Платон считал, что малейшие частицы материи не являются ни неизменными, ни неразрушимыми что самый простой атом имеет форму треугольника, более «сложные» атомы могут видоизменяться, «упрощаться», вплоть до «наипростейшего» треугольника, и также, начиная от элементарной формы треугольника атомы снова могут видоизменяться, принимать все более и более сложные формы. Платон считал, что простейшие атомы уже не являются материей, так как у них нет пространственного протяжения. В конечном итоге имея дело с микрочастицами, мы согласно идеализму Платона имеем дело не с материей, а с математическими, чисто умственными понятиями постижениями и построениями. И первоосновной, способной разумно объяснить мир, для Платона является математическая основа, образ, идея. Такое мировоззрение получило название идеализма. В наши дни это мировоззрение Платона, как известно, считается в СССР «ересью» и чрезвычайно вульгаризируется по мотивам антирелигиозным и догматически-партийным.
Но наука идет своим путем. И древний спор между материализмом и идеализмом открыл новую свою страницу в наши дни, в век aтoмнoй и квантовой физики. До открытия квантов Планком точные науки - физика и химия, скорее, толковались в духе «демокритовском». В химии XIX века атомы считались всеобъемлющей основной реальностью и первоосновой материи. Но вот, в лице Макса Планка, наука открыла в феномене излучения черту, относящуюся к атому, но не объясняемую им черту отсутствия непрерывности. Это отсутствие непрерывности, обнаруженное квантовой теорией, заставило ученых предположить, что не только «отсутствие непрерывности», но и самое существование атома может зависеть и исходить из какого-то основного закона природы. И, возможно, в природе сокрыто математическое строение, раскрытие которого могло бы привести к пониманию общего феномена материи, чего так добивались древние греки. Существование атома, как выяснила наука, далеко не является последним, неразложимым фактом. И, в соответствии с гениальной мыслью Платона, само явление атома может быть сведено к действию математически формулируемых законов природы к математическим симметриям.
В своем труде, появившемся в 1918 году, Эйнштейн говорит о том, что теоретически законы квантов должны до некоторой степени быть разбираемы статистически. И теория физиков Бора, Крамерса и Слатера открывает, что законы природы определяют не возникновение явлений физического мира, но только вероятность их появления; и что теория вероятности должна быть внесена в излучение волновых полей, чтобы сделать возможной формулировку математических уравнений силового поля...
~~~~Об этом рассуждали еще древние греки, стараясь многообразие явлений материального мира свести к немногим простым и ясным, «все объясняющим» принципам. Видя единство мира, греческие философы, говорит Гейзенберг, спрашивали себя, до какой же степени можно раздроблять материю и что собою представляет самый малый элемент вещества? И в этой древней дискуссии уже выявились две разные точки зрения в человечестве: «материализм» и «идеализм». Теория атомов Левкиппа и Демокрита утверждала, что самые малые частицы материи существуют в реальном и буквальном смысле, и эти микрочастицы неделимы и неизменяемы. Вечные и неизменные, последние единицы вещества названы были АТОМАМИ. «Атомы» Демокрита не требуют больших углублений и объяснений. И так думали еще недавно: атомы — «последнее слово» вещества, все объясняющее. Считалось, что свойство атомов пространственно геометрическое, что атомы имеют форму, отделены друг от друга пустым пространством и их положение в пространстве и движение создают все разнообразие явлений, наблюдаемых в мире. Сами же атомы не имеют ни окраски, ни запаха, ни температуры, ни иных ощутимых физических качеств. Согласно этому древнему учению «атомы» являются сущностью вещества и всех материальных явлений, «объективной реальностью». Считалось, что лишь атомы существуют в подлинном смысле, тогда как все разнообразие феноменов мира есть только вторичное явление и следствие существования атомов. Эта философия Демокрита и была названа материализмом. Иначе объяснял материю Платон. Согласно этому мыслителю самые малые частицы вещества являются, в известном смысле, лишь чистыми геометрическими формами: атому каждого элемента соответствует определенное его геометрическое, «идеальное» духовное строение. Особенности каждого элемента в каждом случае определяет геометрическая фигура его атома. В отличие от Демокрита Платон считал, что малейшие частицы материи не являются ни неизменными, ни неразрушимыми что самый простой атом имеет форму треугольника, более «сложные» атомы могут видоизменяться, «упрощаться», вплоть до «наипростейшего» треугольника, и также, начиная от элементарной формы треугольника атомы снова могут видоизменяться, принимать все более и более сложные формы. Платон считал, что простейшие атомы уже не являются материей, так как у них нет пространственного протяжения. В конечном итоге имея дело с микрочастицами, мы согласно идеализму Платона имеем дело не с материей, а с математическими, чисто умственными понятиями постижениями и построениями. И первоосновной, способной разумно объяснить мир, для Платона является математическая основа, образ, идея. Такое мировоззрение получило название идеализма. В наши дни это мировоззрение Платона, как известно, считается в СССР «ересью» и чрезвычайно вульгаризируется по мотивам антирелигиозным и догматически-партийным. Но наука идет своим путем. И древний спор между материализмом и идеализмом открыл новую свою страницу в наши дни, в век aтoмнoй и квантовой физики. До открытия квантов Планком точные науки - физика и химия, скорее, толковались в духе «демокритовском». В химии XIX века атомы считались всеобъемлющей основной реальностью и первоосновой материи. Но вот, в лице Макса Планка, наука открыла в феномене излучения черту, относящуюся к атому, но не объясняемую им черту отсутствия непрерывности. Это отсутствие непрерывности, обнаруженное квантовой теорией, заставило ученых предположить, что не только «отсутствие непрерывности», но и самое существование атома может зависеть и исходить из какого-то основного закона природы. И, возможно, в природе сокрыто математическое строение, раскрытие которого могло бы привести к пониманию общего феномена материи, чего так добивались древние греки. Существование атома, как выяснила наука, далеко не является последним, неразложимым фактом. И, в соответствии с гениальной мыслью Платона, само явление атома может быть сведено к действию математически формулируемых законов природы к математическим симметриям. В своем труде, появившемся в 1918 году, Эйнштейн говорит о том, что теоретически законы квантов должны до некоторой степени быть разбираемы статистически. И теория физиков Бора, Крамерса и Слатера открывает, что законы природы определяют не возникновение явлений физического мира, но только вероятность их появления; и что теория вероятности должна быть внесена в излучение волновых полей, чтобы сделать возможной формулировку математических уравнений силового поля... ~~~~~
Мы видим, что высшая современная наука решительно отошли от материалистических предпосылок классической физики и принял идейную установку ученика Платона, Аристотеля. «Волны вероятности теории Бора-Крамерса-Слатера можно действительно рассматривать, говорит Гейзенберг, как количественную реабилитацию идеи, выражаемой греческим словом «динамис», — потенциальности, потенции аристотелевской философии. В этой философии важную роль играет та мысль что физическое бытие не необходимо предопределено законами природы, но что возможность или «предрасположение» появления какого-либо события является только известного рода реальностью — какой-то средней полосою реальности, находящейся между реальностью «весомой» материи и духовной реальностью идеи и образа. Этот взгляд усвоен современной квантовой физикой и теорией вероятности, и им пользуются в математической формулировке законов природы. Принимая это во внимание, трудно теперь согласиться, считает Гейзенберг, с материа-листической философией, базирующейся на своем понимании реально¬сти материи. Тут, в сущности, спор двух реальностей — подлинной, высшей, и ограниченной собственным опытом, поверхностной реальности, которую материалисты считают единственной. Гейзенберговская мысль не отрицает реальности, на которой базируются материалисты; она только ограничивает ее сферу.
Через высшую науку материя сама ведет к освобождению человеческого духа от теорий материализма. Материя как бы сама опровергает материализм как систему неверных о ней, деградирующих ее мыслей и открывает глубины жизни.
Многое открывает наука наших дней, но одного она не открывает — материализма. Это ограничивающее жизнь и умаляющее жизнь человека мировоззрение, вышедшее из идей Демокрита, сопровождавшее естествознание прошлого века, уничтожается современным естествознанием. И этот процесс освобождения науки и самой материи от материализма кажется явлением несомненно более значительным для общей культуры человечества, чем достижение Луны и Марса. Луна и Марс — это совсем не глубина мира, это его человеческая периферия. А глубина мира есть личный дух человека.
Вернер Гейзенберг говорит, что науке наших дней чужды материалистические предпосылки. И ему кажется оправданным платоновское «идейное» истолкование структуры физического мира. «Если квантовая теория верна», думает он, то элементарные частицы материи совсем не в том смысле «реальны», как предметы, окружающие нас, деревья, камни, цветы. Более того, атомные частицы представляются нам сейчас как «абстракции», отвлеченности. И, так как атомы не могут уже более в науке рассматриваться как буквальная, зависящая от чувств реальность, то и сама материя, состоящая из атомов, тоже не обладает буквальной материальной реальностью. Этим объясняется и тот факт, что последо¬ватели диалектического материализма делали попытки высказываться отрицательно о квантовой теории и выработанной на ее основах новой научной системе мышления, которая сейчас общепринята в научных кругах.
«Нам приходится согласиться с тем, что обычное понятие реальности уже не применимо к атомной науке. Современная физика учит нас иначе смотреть на подлинную реальность вещей, и оттого философия материализма, — считает Гейзенберг, — должна быть пересмотрена в самой своей основе».
Энергия может превращаться в материю и материя в энергию. Все элементарные частицы состоят из одного вещества: энергии. «Частицы» — это разнообразная форма, которую энергия принимает, чтобы стать материей. Мы снова встречаемся с древними идеями Аристотеля — «содержания» и «формы», «материи» и «формы». Энергия не есть только та сила, которая все содержит в движении, она является самой сущностью и содержанием вещества, как огонь Гераклита или «пламень вещей» в мистических созерцаниях св. Исаака Сирина. Из этого непротяжен¬ного «пламени вещей» состоит весь мир и наше тело. Мы, люди, гораздо более духовны, чем материальны. Материя видима и ощутима только потому, что невидимая энергия принимает форму ее элементарных частиц. Есть основание думать, что все эти частицы образованы по схеме основных математических конструкций. В своем «Тимее» этот удивительный мыслитель древности, Платон говорит о сотворении мира Богом Творцом и о мировых телах. «К современной науке», замечает Гейзенберг, «эта мысль Платона более подходит, чем выводы древних материалистов». «Элементарные частицы» современной физики более близки к небесным телам Платона, чем к атомам Демокрита. Наука может сказать сейчас что в начале всего была «форма», т. е. математический образ, но не «материальная вещь» в нашем обычном понимании. А, так как математический образ есть не что иное, как представление ума, то можно вместе с Гете сказать, что «am Anfang war der Sinn» (в начале был смысл). Евангелие от Иоанна открывает это: «В начале было Слово»
~~~
Виждаме, че съвременните учени вече признават, че материята е по-скоро идея - философска категория, т.е. - Платоновото становище е по-близко до истината. А Демокритовото, материализмът - вече е остаряло и неверно. Прав е Платон, а именно: според Хайзенберг и другите представители на релативната физика, материята е по-скоро условност: нека да не забравяме - “където няма пространство - няма време, няма материя”. Елементарните частици нямат протяжност, нямат пространство. Ето защо дори и у нас, макар и скрито и завуалирано признават, че “фотонът в покой - няма маса”!!! - то ест - той е нематериален - той е идея. Това важи за всяка “първотухличка” на материята. Следователно : ... цялата материя...и т.н. Ако се обърнем отново към думите на Фламарион за движението, ние наистина сме принудени да признаем, че само материя, пространство и време сами по себе си не дават движение. То идва от това, че върху материята въздействуват СИЛИ, но не хаотично, а - в рамките на определени ЗАКОНИ. И законите и силите са реалност, и всеки знае, че съществуват, но никой до сега не им е дал определение. Това обаче не пречи на законите да бъдат строго определени, да действуват по строго определен начин, т.е. - те са постоянни, установени, противоположни на хаоса. Такива закони логично предполагат, изискват Един Разумен Законодател. По думите на Джинс “Вселената постепенно се обрисува като велика Мисъл, отколкото като голяма машина”;
~ Вселената е идея, в която: Под въздействието на определени СИЛИ, в рамките на определени ЗАКОНИ, МАТЕРИЯТА извършва ДВИЖЕНИЕ във (или “със”) пространството и във (със) ВРЕМЕТО.
Това е в най-общи линии неживото творение, представляващо неразумно (безлично), и относително ограничено СЛЕДСТВИЕ на Свръхразумната (Лична) Абсолютна, Безгранична Причина - БОГ.

И така, ако отново се върнем на въпроса “що е материя?” - ще видим че вместо прибързано да отговаряме “ВСИЧКО!” - може би много по-разумно би могло да отговорим: “материя е това, което подлежи на пространствено - временни изменения!” Ето защо фрази от рода “...във вечното движение на материята...” (вж.стр.109) са лишени от смисъл, защото движението на материята по никакъв начин не би могло да бъде вечно, то може да бъде само временно явление, както и самата материя не би могла да бъде отделена от времето,

МАТЕРИЯ ВЕРНЕРА ГЕЙЗЕНБЕРГА

~ Вселената е идея, в която: Под въздействието на определени СИЛИ, в рамките на определени ЗАКОНИ, МАТЕРИЯТА извършва ДВИЖЕНИЕ във (или “със”) пространството и във (със) ВРЕМЕТО.
Това е в най-общи линии неживото творение, представляващо неразумно (безлично), и относително ограничено СЛЕДСТВИЕ на Свръхразумната (Лична) Абсолютна, Безгранична Причина - БОГ.

И така, ако отново се върнем на въпроса “що е материя?” - ще видим че вместо прибързано да отговаряме “ВСИЧКО!” - може би много по-разумно би могло да отговорим: “материя е това, което подлежи на пространствено - временни изменения!” Ето защо фрази от рода “...във вечното движение на материята...” (вж.стр.109) са лишени от смисъл, защото движението на материята по никакъв начин не би могло да бъде вечно, то може да бъде само временно явление, както и самата материя не би могла да бъде отделена от времето, нито от пространството. Развитието на материята става в посока от по-малко вероятни – към по-вероятни структури. Това развитие Светлов обяснява така: “...Оказва се, че наред с подредеността на природата е свойствена тенденцията към дезорганизация или ентропия. Преди сто години благодарение на изследванията на редица изтъкнати учени физици (Лаузис, Карно и др.), е бил установен вторият закон на термодинамиката. Съгласно този закон, безконечните обратими процеси, я.е. превръщенията на енергията довеждат до това, че тя в края на краищата се оказва неспособна за по-нататъшни превръщения. Това нейно “омъртвяло” състояние именно се нарича ентропия. През 1877г. Л.Болцман е доказал, че нарастването на ентропията е нещо свойствено на физическите тела и означава преход към по-вероятно състояние. Хаосът е по-вероятен от организираността; пътят не енергетическата интензивност към изравняване, към “омъртвение” е път към най-вероятното” (Е.Светлов, Истоки религии, стр.317-318). По-подробно е разкрит този процес на движение към най-вероятното в брошурата на професорът от Московската Духовна Академия С.Глаголев -”Чудо и наука”: “...Съвременната наука се опитва да разглежда всички явления в света, като различни родове движения.
Забележка: Цитатът е изваден от книгата на прот.Григорий (Дьяченко) “Духовны мир”, стр.25, която книга е издадена 1900г., т.е., след откриването на II-я закон на термодинамиката.
(край на забележката)

Един от тези родове движение се явява топлината. Едно от нейните свойства е стремежът към равномерно разпределение. Но животът на света се обуславя от нейното неравномерно разпространение. Когато топлината в света се разпространи равномерно, животът в света ще изчезне. Молекулярните движения на всички тела ще бъдат равни, в света ще изчезне разнообразието. Независимо от неизменността на закона за съхранението на веществото и енергията, светът ще се унищожи, той ще потъне в нирвана, ще потъне в бездната на безразличието. Представете си безчислено количество атоми, намиращи се на равно разстояние помежду си, извърващи равни колебания около своите центрове, при това самите колебания стават по такъв начин, че в този момент, когато един атом се задвижи, да кажем, надясно, всички атоми на вселената ще се задвижат надясно и то на същото разстояние. какво следва оттук? Че отношението между атомите няма да се изменя, и макар че в света ще се запази същото количество движения, каквото той е получил при своето създание, в него въпреки това не може да се забележи никакво движение. Механиката подбуда да се предполага такъв край на света, та ако ще той да отстои от нас на квадрилиони векове...”

Ето тук може да се вложи главата “Материята на Хайзенберг” - в която глава се вижда ясно, че съвременните учени вече разглеждат материята по Платоновски, а не по демокритовски. Най-малкият материален обект се разглежда като условност, като ИДЕЯ - ето тук и цялата материя е повече ИДЕЯ, МИСЪЛ - тя е нещо относително, а не стабилно и неизменно, не вечно и т.н. ...

(горната статия подкопава устоите на Демокритовския материализъм, а “Материята на Хайзенберг” - изцяло разкрива, че няма и място за размисъл по въпроса)

В тази глава беше разгледана вселената като едно завършено цяло в нейното развитие; отношението на частите една към друга и към цялото; и в най-общи линии - отношението, или по-точно - зависимостта на творението от неговия Творец. При това не бе разгледан сътворения живот, като част от цялото творение. От всичко писано в тази глава можем да направим следните

ОБОБЩЕНИЯ:

1. Във всеки един миг от своето съществуване вселената е била относително безкрайна. (стр.134).
2. Вселената представлява едно триединство: МАТЕРИЯ + ПРОСТРАНСТВО + ВРЕМЕ, където нито едно от трите не може съществува самостоятелно (както и: които и да било две от трите не биха могли да съществуват без наличието на третото). (стр.134)
3. Развитието е “печатът на съвършенството” на творението, изразяващ се в стремежа на численото към недосегаемото Безкрайно. (стр.133 и 135)
4. Творението се развива в трите основни насоки, съответствуващи на трите “съставни части”: 1) Пространствено направление на развитието, 2) Развитие във времето, 3) Развитие в направлението материя (стр.135а)
5. Пространството е криво, затворено само в себе си и се развива, като вселената се разширява (стр.137, вж. също разчетите на Фридман, стр.138)
6. Пространството като цяло не би могло да има нито “център”, нито “граници” - в буквалния смисъл на думата. а) постранството не е ориентирано към някакъв “център”, а - към вселената като цяло, т.е. - всяка точка от вселената представлява неин геометричен център. (Сфера, чиито център е всякъде, а периферията – никъде). б)Така също и “границите” на пространството не са геометрични граници, а са границите между материалното и нематериалното (всъщност, това важи и за вселената като цяло). (стр.141-142)
7. Времето е лъч (в развитието си), където началото на лъча съвпада с точката на ПЪРВОВЗРИВА; стрелката, или “върхът” на лъча -това е неуловимото сега; всичко останало е целокупно “изтеклото”, съществуващото време, което ние наричаме “минало”. (стр.149).
8. Всяка една пространствено-материална точка има свой лъч и свое неуловимо “сега. (стр.149).
9. Бъдещето време не съществува (!) точно така, както не съществува нито “бъдеще пространство”, нито -”бъдеща материя”, с която то да бъде свързано. Всичко бъдеще съществува само в плана на Твореца. (стр.150).
10. Нито една твар, никое сътворено същество не би могло да знае бъдещето, освен ако Сам Бог не пожелае да открие на това същество Своя план. (стр.150).
11. Творението като цяло. Веднъж сътворено, то пребивава в битие по волята на своя Творец. Веднъж станал Причина на Своето творение, Бог продължава да пребивава като Причина и на неговото битие. (стр.151).
12. Нарушаването на връзката между Творец и творение (между Причина и следствие; в частност и в цялост) не се отразява и не може да повлияе изобщо на Твореца, но се отразява пагубно, катастрофално вурху творението. (стр.152).
13. УГОВОРКА, направена по повод появата на някои съвременни неверни възгледи, представяни за научни: “Анти-време”, “анти-материя”, “анти-свят” и други подобни - не съществуват. Антивеществото не е противоположност на веществото, а представлява негова разновидност. Ако трябва непременно да се търси “нещо”, което да бъде определено за противоположност на веществото в творението - това би могло да бъде само нещо невеществено, а това е сътвореният дух. (стр.161).
14. Материята е идея, като подлежи на пространствено-временни изменения. А това, което не подлежи на пространствено-временни изменения, не е и не би могло да бъде материя. (стр.161).
15. Материята се развива от по-малко вероятни - към по-вероятни структури, то ест - към състояние, наречено ентропия. (стр.162).

Всички тези изводи още веднъж ни довеждат до там да признаем верността на думите на Ф.Бекън, че “Малките знания отдалечават от Бога, а големите - приближават към него” (вж.стр.124). Тук ние се убеждаваме, че науката по аналитичен път, по пътя на изследванията “отдолу - нагоре” - ни извеждат до познанието на неща, които православните богослови, още от най-дълбока древност (още ветхозаветните християни), са познавали интуитивно, или - по пътя на “вникване” в Божественото Откровение - “отгоре - надолу”. Те са проповядвали всичко това, но не като основна цел, а като “помощно стъпало”. А основната цел на Църковната проповед е била и си остава -спасителното Православно изповядване на Иисуса Христа.

Така например, Ориген (християнски философ, отлъчен от Църквата на V Вселенски Събор.) е бил отлъчен от Църквата поради това, че в резултат на неверната си циклична представа за времето стига до неправославни, до еретически заключения. Това е изяснено много точно от Епископ Петър (Л’Юлие), където той разкрива и християнската представа за времето, кътдето: “има начало - сътворението на света, трагическото деяние на човека - падението, едно централно събитие - Въплощението, и край (на времето - доп.мое) - Второто Пришествие. Следователно, както жертвата на Христа е било единствено по своя род събитие (Евр.7:27), така и последния съд ще бъде единствен и окончателен акт. Такова е твърдото вярване на Църквата , и затова V Вселенски Събор (553г.) е осъдил редица мнения с оригеновски уклон, които в своята същност са били обосновани на циклическо разбиране на времето, несъвместими с данните на Откровението” (Замечания веры, ЖМП, 1969, брой 2, стр.68). Днес ние “отдолу - нагоре”, т.е. - по пътя на научните изследвания стигаме дотам, че със сигурност можем да кажем, че ако решим да търсим права линия във вселената - би било погрешно да я търсим в пространството - там всяка “права” отсечка всъщност представлява дъга, част от окръжност, от орбита; в пространството прави линии - няма. Единствената права линия във вселената - това е лъчът на времето. Разбира се, това за правилното и неправилното разбиране на времето не е единичен пример, но не това сега е нашата цел.

До тук разгледахме в най-общи линии неживото творение. Следващата глава представлява опит да бъде разгледано в светлината на науката православното разбиране за живото творение.

+ Свещеник Йоан (Василевски)
_____________________________
© 2010, + Priest John (Vasilevski) - Author, All rights reserved!
© 2010, Aikaterini Psomiadou - Publisher, All rights reserved!

понеделник, 16 октомври 2017 г.

МАТЕРИЯ + ПРОСТРАНСТВО + ВРЕМЕ

понеделник, 16 октомври 2017 г.