събота, 24 април 2010 г.

ЩО Е ДОГМАТ





Цялата световна история ни свидетелства за непрестанния стремеж на човека да задоволи своите три най-дълбоки нужди: 1.Нуждата от Истина, 2.Нуждата от правда, 3.Нуждата от щастие. Те са взаимно свързани, но нека спрем погледа си по-специално върху стремежа на човека към Истина, към познание на Истината.
Човек е извървял безброй пътища и пътечки, напрягал е до краен предел разум, сили, в стремежа си да открие истината за всички неща и за самия себе си. Но доставил ли му е разумът покой и престанал ли е той да се лута. И ще успее ли някога мислителят, подпрял глава с юмрук, да вдигне глава, да се изправи...Дали основната грешка на мисълта не се заключава в самата мисъл. Или по-точно в това ако умът я остави необуздана. Дали мисълта - оръжие на ума и предназначена да му служи, ако бъде освободена от юздите на волята на същия този ум и вземе поради това погрешна насока, няма да се превърне в оръжие насочено тъкмо срещу ума, който я е породил - “да бъда или да не бъда” - пита се Шекспировият мислител: или още по-зле - дали именно в стремежа чрез мисълта да стигне до истината, умът не се отклонява безнадеждно и престъпно тъкмо от Истината. “Що е истина?”, пита мислителят Пилат Понтийски преди самоубийствено да предаде Истината на разпятие (Иоан 18:33; 19:16).
Православната вяра ни учи, че оставена необуздана мисълта може да вземе неверна насока или престъпна насоченост.
Следва ли от това, че трябва въобще да се откажем да мислим?
Нашата вяра ни учи, че и този извод е погрешен, тъй като способността да мисли е дадена на човека, за да му служи (а не за да му пречи...)
Погрешно е както отричането и подценяването на необходимостта от мислене и подтискането и убиването на мисълта (което е крайност наречена фанатизъм), така и допускането на разюзданост на мисълта и опитите за повсеместното й прилагане като средство за постигане на Истината, (което е крайност противоположна на предидущата и е наречена рационализъм).
Тогава какъв е изходът - пита търсещият ум, каква е а)Истината и кое е б)правилното тук.
а) Истината е, че съществуват истини-разумови, които са достъпни и постижими за човешката мисъл - те могат да се “вместят” в обхвата на човешкия разум и има истини-свръхразумови - те са недостъпни и непостижими за човешката мисъл - и те не могат да се “вместят” в обхвата на човешкия разум.
б) правилно е човек да насочва мисълта си към постигане на постижимите за разума - на разумовите истини - тогава човек би използвал мисълта си по предназначение: тя би му служила като верен и нужен инструмент, от който човек не би следвало да се отказва - този инструмент му е даден, за да му служи. А що се отнася до непостижимите за разума истини - там умът трябва да обуздае мисълта+1, да я смири и да се преклони пред непостижимостта на свръхразумното, а не стори ли това, гордата и необуздана мисъл ще се превърне в оръжие срещу същия този ум, който в престъпна нехайност я е освободил от юздите на волята си.
Правилното тук е когато човек в пълна хармония използува както 1) разума си (способността си да разсъждава, да мисли), така и 2) вярата си (способността си да вярва). Иначе казано: 1) Инструмента микроскоп - полезен инструмент (!) - го насочваме в правилната посока - микросветът - и изследваме с него бактериите, а 2) инструмента телескоп - също полезен инструмент (!) - го насочваме в правилната за него посока - мАкросветът - и изследваме с него звездите, небесните тела. А не обратно.

_________________________

+1/ Какво се има предвид в случая като се казва “да обуздае мисълта”. Например: Пациентът рядко (много рядко) изследва процеса на лекуване. По-често той смирено се оставя в ръцете на лекаря, доверява му се, вярва му.
Щом той е признал ума си неспособен да подложи на критика лечението на лекаря и просто му вярва, колко по-лесно би могло той да осъзнае, че има истина несравнимо по-висша, от тази с която лекарят оперира. И ако пред първите той се е смирил и не е понечил да ги изследва (въпреки че те са все пак постижими за човешкия разум, изследими), то колко повече се отнася това до свръх-разумовите истини. Колко по-лесно е да се осъзнае, че е безсмислено да се прави опит да се подлага на разумово изследване това, което превъзхожда човешкия разум.
Да, мисълта е нужен инструмент - впрочем микроскопът също. Но ако изследователят, поради неопитност, насочи микроскопът нагоре, решил да изследва с него звездното небе, то гледката ще го заблуди.
От това правилно положение има главно две отклонения - нека да ги наречем условно: отклонение в “дясно” и отклонение в “ляво”.
А. При отклонението “в дясно” заблудилият се човек не само че обуздава мисълта си, но и прекомерно подтиска (а често пъти и почти изцяло изключва ) своя РАЗУМ и като се обляга изцяло на ВЯРАТА си, влиза в крайността, наречена фанатизъм - сляпа, безразсъдна вяра. Впрочем и при фанатика разумът също действува, но само дотогава, докато се срещне с довод, който разкрива несъстоятелността на веровите му убеждения (ако те, разбира се, са несъстоятелни). То ест - разумът на такъв човек е “програмиран” да действува САМО като “реле”: щом някой дразнител го инициира (призове го към работа: “Ей, разум! Ставай, работи’!”) - и той веднага се изключва...
Направете опит и ще видите: срещне ли фанатикът довод, предназначен да активира разума му (да почне той да мисли) - и той автоматично изключва разума си (престава да мисли) или пък го насочва в друга насока. Той просто има разум, програмиран (или САМОпрограмиран) да действува като реле: при инициация - да се самоизключва. И това е негово основно средство да защити веровите си убеждения, приети безразсъдно и поддържани също така безразсъдно.
Б. При отклонение “в ляво” заблудилият се човек подтиска или пък се стреми почти изцяло да изключи способността си да ВЯРВА и, облягайки се предимно (или почти изцяло) на РАЗУМА си, впада в крайността рационализъм - крайност, при която създава впечатлението, че не вярва в нищо.
Но и това е лъжливо впечатление. Рационалистът е подобен на фанатика с неговия програмиран РАЗУМ (способност да мисли). Само че при рационалиста, именно ВЯРАТА (способността му да вярва) е тази, която е програмирана (или САМОпрограмирана) да действува като реле и при инициация - да се самоизключва.
В действителност такъв човек, който съвсем да не вярва в нищо, не съществува - Бог такъв човек не го е създал! И най-крайният рационалист вярва. Нека да бъде даже и с най-абсурдната вяра - вяра в собствения си разум - в неговите доводи, умозаключения, хипотези и т.н., но - и той вярва.
И най-абсурдната крайност е - фанатизираният рационалист - той е напълно, фанатично убеден (и нищо не е в състояние да го разубеди) в абсолютната истинност и правота на собствения му разум. То ест - нещо като черна белота, или близка далечина - на практика обаче ... има и такива хора!
Правилното е когато човек в пълна хармония използва и способността си да мисли, и способността си да вярва, като не подтиска нито едното, нито другото, а - както разума, така и вярата си той използува по предназначение. Да, но кое е това мерило, което ще ни помогне да постигнем тази пълна хармония? Това мерило е самият човек - не някой определен човек, нито всеки отделен човек сам за себе си, а - съществото човек разумен. И по-точно - обхвата на неговия разум. Това е границата, това е компасът: - всяко нещо, всяка реалност (в Йерархията на всички съществуващи неща), която е по-низша (като йерархично стъпало) от човека - от неговия дух, от неговия ум (напр. нежива материя, растения, животни и др.) - може да се “вмести” в обхвата на човешкия разум и поради това може да бъде обект на разумови изследвания. А Реалност, която е по-висша от човека, която не може да се “вмести” в обхвата на човешкия разум - тя е реалност свръх-разумна (от гледна точка на човека) и може да бъде обект само на неговата вяра, но не и на неговите разумови изследвания.
Ето това е границата, която ни помага да се ориентираме - компасът, който ни посочва къде и кой от двата инструмента за познаване на Истината да използуваме - дали РАЗУМА (способността ни да мислим) или ВЯРАТА (способността ни да вярваме).
Да си спомним примера: инструментите микроскоп и телескоп - всеки от тях да насочваме в правилното за него направление - по предназначение.
Разбира се, че в практическия живот всеки - даже и най-добре тренираният изследовател - тези двата инструмента ги използува в комбинация. Тук посочихме само правилото - едно е учебника а друго е на практика: шофьорът, който предварително е изучил ръководството, после като шофира той не си казва “Чакай сега, какво беше тук - с ръка ли да завъртя или с крак да натискам спирачката?.. Я да надзърна в книжката” - Бам! - “Оле-ле, майко - не успях!”... В практиката - е по преценка на майстора и в зависимост от неговата опитност и неговото умение - кога какъв инструмент да използува.
Постижимата за ума, разумовата истина (истината за реалности, които могат да се “вместят” в обхвата на човешкия разум), се нарича - истина научна, а непостижимата - превишаващата възможностите на ума - истина се нарича свръхразумна, или - верова, а истинното познание за нея се нарича догмат.
Думата догмат смущава мнозина. Много волни умове с възмущение възстават срещу всичко онова, което би могло да им се стори догмат или догматично. Те се наричат антидогматисти или адогматисти. Те нерядко стигат до декларативни изказвания от рода на: “Аз не вярвам в сухите догми”, или още по високо”мъдро” и обобщаващо: “Човек не се нуждае от догмати” или най-крайно категоричното “Догмати няма!”.
Нека да изследваме а) Истинно ли е това декларативно изказване и б) Правилно ли е да му се вярва.
- а) Истинно ли е?
- Когато някой човек прави такова декларативно изказване - той в резултат на изследване ли е стигнал до такъв извод? Отговорът е: НЕ. Защото за да изследва феномена, обекта на своето изследване - той трябва първо да го придобие, то ест, така да се каже “да го сложи на своето бюро”, или - “под своя микроскоп” - за да го изследва. Следователно този човек или 1) е открил, опознал обекта на своето изследване, а после просто ни лъже “такова нещо няма”, или просто 2) при всичките свои търсения той НЕ Е ОТКРИЛ въобще такъв обект. Но тук той пак не ни казва истината, която е “АЗ не открих такъв феномен”, “АЗ не видях...” - а той казва че такъв феномен ВЪОБЩЕ НЕ СЪЩЕСТВУВА - а това е заблуждение, което може просто да се разкрие дори само от ЕДИН изследовател или пък обикновен свидетел - който Е ИМАЛ КОНТАКТ с този феномен - който ИМА ПОЗИТИВНИЯТ ОПИТ от познаването на този феномен.
И така - ОТГОВОРЪТ:
а,1) Онзи човек, който е направил такова декларативно изказване - той НЕ Е стигнал до такъв извод в резултат на изследване, то ест - НЕ Е включил инструмента РАЗУМ - за да работи, да изследва. А, даже и да е правил някакви опити да изследва, то неговото изследване е било невярно, поради непълнота - и даже крайна оскъдица - в хода на търсенето.
а,2) СЛЕДОВАТЕЛНО: Направеното декларативно изказване не идва в резултат на работа на РАЗУМА на този човек - на неговата способност да мисли, а в резултат на работа на ВЯРАТА на този човек - на неговата способност да вярва. Той просто ВЯРВА: “Догмати няма!”
- Но това е най-абсурдният за вярване самозачеркващ се “догмат”!?... - порождение на крайността фанатизъм: сляпа, БЕЗРАЗСЪДНА вяра - приета безразсъдно и поддържана също така безразсъдно.
- б) А това пък изречение, от своя страна, е логичният и прост отговор - и на втория въпрос от нашето изследване: Правилно ли е да му се вярва?
Този отговор излезна самичък в хода на изследването.
И така: Човек, който е направил подобно декларативно изказване поради злонамереност, уврежда и други хора, но преди всичко - уврежда самия себе си, понеже сам себе си вкарва в заблуда, сам себе си лишава от Истината, сам на себе си безумно мисли и върши зло. Но има и хора, които са стигнали до подобии изказвания не поради злонамереност, а просто поради неосведоменост. И понеже в тях живее готовността, в случай, че осъзнаят заблуждението си, честно и почтено да се коригират, тъкмо затова, заради тях, би било необходимо, полезно, да се направи опит за разясняване на това
що е догмат
и как да разбираме тази дума, значението и? Какво Христовата вяра, какво Църквата - Светата Православна Църква - разбира, когато използува тази дума?
Думата "догмат" (или "догма") се използува от различии религиозни секти и философски школи - и всички те дават различна смислова окраска на този термин. От тук и различните недоумения и криво разбиране, когато някой срещне термина догмат в Църковна употреба.
А.
1. Във философските среди думата догмат, догма-означава автори- тетното мнение на някой философ, положение, определение, твърдо установило се с течение на времето+1/. Във всички случаи тук догматът е порождение (или произведение) на човешкия разум. И това позволява да се допуске вероятността един ден някой друг по-развит човешки разум да подложи на критика и да докаже несъстоятелността на този разумов "догмат", поставен, определен, постулиран от предшествуващия го разум.
2. Терминът догмат, догма, още от древността е бил използуван също и в правовите среди. С него е бил означаван царски указ, закон, престъпването на който е било считано за правонарушение.
Така например, по Божий промисъл, непосредственно преди деня в който се е родил Господ Иисус Христос, Кесарят Август, владетелят на Римската Империя, издава закон - ДОГМА - за преброяване и регистрация на жителите на Империята. Когато е издавал този закон - ДОГМА - Кесаря са го вълнували светски, управленчески интереси - и той едва ли е могъл да подозира, че по този начин дава на бъдещите поколения неоспорим писмен документ (издаден от съвсем незаинтересовано лице!) за раждането на Господ Иисус Христос - Спасителя на човешкия род. А в Свещеното Писание същото това събитие е отразено ето така: "През ония дни излезе от Кесаря за Витлеем - точно както е предсказано още преди векове във Ветхия Завет за раждането на Христос: "И ти, Витлееме, земя Иудина, никак не си най-малък от Иудините воеводства, защото от тебе ще Ми излезе Оня, Който трябва да бъде Владика в Израиля и Чийто произход е от крайвреме, от вечни дни" (Михей.5:2) (Лука.2:1-2).
Но, както във философските среди, така и тук с думата догма се обозначава нещо преходно - произведение на човешки разум или по-точно на човешка воля - законоположение, което може да бъде изменено, или изцяло отменено от волята на същия този владетел или на някой от неговите приемници.
Б.
Терминът догмат в Църковна употреба има коренно различно значение и дори може да кажем - противоположно на това в посочените два предидущи случая. За да може по-точно да вникнем в смисловата окраска на този термин в Църковна употреба
___________________________
+1/ Противоположен на този е терминът - гноми - който означава неустановено мнение, мълва, слух.
- нека да насочим погледа си към още една сфера - към сферата на науката. Там също би могло да бъде използуван терминът догмат - и там приложението на този термин би било в смислово отношение много по-близко до приложението на термина в Църковна употреба, отколкото при използуването му в предидущите посочени среди.
Ето например, Блез Паскал открива закона за скачените съдове. За да направи това откритие, той е използувал своя гениален разум, но независимо от това този закон не е произведение на разума на Паскал:
- а) Паскал не го е измислил - той го е открил: законът е съществувал и преди Паскал да го открие и също така би съществувал дори и Паскал никога да не го бе откривал, или дори ако човекът Блез Паскал даже въобще не се беше раждал! Този закон е реалност, която а) съществува независимо от а) разума на откривателя - Паскал.
- б) този закон не е законоположен от Паскал - той е действал, действа и също така би действал дори и Паскал никога да не бе го откривал - този закон е реалност, която б) действа независимо от б) волята +1/ на откривателя Паскал.
Откритият от Паскал закон за скачените съдове е реалност, която а) съществува и б) действа независимо от а) разума и б) волята на всеки друг човек в света - и на всички човеци в света.
а) Дори и най-авторитетният учен-физик-философ да заяви: “аз не а) разбирам този закон! Умът ми не може да проумее как така може да съществува такъв закон - НЕ ВЯРВАМ в неговото а) съществуване!” - от неразбирането и неверието на този учен човек няма да стане така, че законът като реалност да започне да отсъства! Той не би започнал да отсъства и би продължил реално да съществува, дори и ако никой човек никога не бе научавал за неговото реално а) съществуване.
б) Също така никакъв царски указ не е в състояние да б) отмени, да промени б) действието на този или друг реално съществуващ физичен+2/ или биологичен+3/ или психологичен+4/ закон. Дори и някой извънредно могъщ земен властелин да
_________________________
+1/ Поставям еднакви обозначения: “а)” - на “съществуващ” и на “разум”, както и “б)” на “действащ” и на “воля”, за да подчертая съществуващият паралел между тези двойки:
а) разум и познание на съществуването на дадена реалност (на дадено НЕЩО) и на устройството (анатомията) й;
б) воля и тласък към действие (и “физиология”) на реалността(на НЕЩО-то)
Целта, с която поставям тук тази забележка ще се разкрие напълно в по-нататъшния текст.
+2/ физични закони - законите, на които безусловно се подчинява, в рамките на които безусловно действа физисът - физичната реалност. Т.е. всичко онова, което е материя и енергия, което има пространственост и временна протяжност и се стреми към ентропия (т.е., към дезорганизация или от “по-топло” към “по-студено”) и което не е живот и разум.
+3/ биологични закони - законите, на които безусловно се подчинява, в рамките на които безусловно действа биосът - биологичната реалност, т.е. всичко онова, което има инстинкт, условен рефлекс (първа сигнална система), което (в противоположност на физиса) в развитието си се стреми към негентропия (негативна ентропия, или -организация), но което не е разум. Или иначе казано - реалността БИОСФЕРА.
+4/ психологични закони - на тях безусловно се подчинява онова което превишава в йерархията предидущите две и което Е РАЗУМНА ЛИЧНОСТ (то ест - триединство на ум+чувство+воля). Иначе казано - реалността НУС, или НООСФЕРА.
~~~~~~~~~~~

изкаже несъгласието си със закона за скачените съдове или със закона за гравитацията и да възвести своята б) воля: “Не желая да действат тези два закона! Отменям ги!” - независимо от това, физичните тела ще продължат пак така да б) действуват: покорявайки се на закона за гравитацията, те ще продължат да се привличат едно към друго.
Също така и цялото човечество с всичката си техника да се обяви против тези закони - няма да успее да ги отмени или промени.
Това е така, защото и самият ФАКТ на съществуването на феномена ЗАКОН (Що е то?) предполага=отговаря=изисква съществуването на Един Висш Законодател, Който е ЗАКОНОПОЛОЖИЛ този феномен и му е дал тласък към действие. Всички ние във всеки миг от нашия живот сме подложени на действието на природните закони (физични, биологични, психологични), дори и когато не осъзнаваме това. И всеки ученик знае за съществуването на природните закони (физични, биологични, психологични) - и може даже и да формулира някои от тях, може да опише и действието на някои от тях. Но кой може да отговори на въпроса “Що е това ЗАКОН?” Самият феномен природен ЗАКОН - що е то? Кой би могъл да отговори на този въпрос - и точно (а не мъгливо и с избягване и отклоняване!) - да формулира своя отговор? ... А какво остава пък за променяне, или отменяне? ...
Ето съществената разлика между
- А) научната истина от една страна и обявяваните за догмати
- Б-1) разумов философски постулат и Б-2) царски указ - от друга.
- Б-1) Философският постулат е несигурен - за този, който не го разбира, той е като несъществуващ и истинността му винаги може да бъде поставена под съмнение и всеки следващ философ би могъл да го изследва, да го обори и докаже несъстоятелността му - философският постулат (неправилно обявяван от философите за догмат) се намира в зависимост от човешкия ум. Докато откритият от Паскал закон - научната истина - е независим от човешкия разум. (както и посочихме -виж тетр.1, стр.16, ред 8-20)
- Също, ако решим научната истина да съпоставим с Б-2) царския указ, ще видим, че всеки царски указ (неправилно обявяван за догмат) е временен, преходен - той (1) може да бъде отменен не само от владетеля-приемник, но и от същия този владетел, който го е законоположил. Колкото и да е могъщ владетелят - неговите укази са временни, преходни. (2) А за човек, който не знае за тяхното съществуване, те са като несъществуващи - дори той да е поданик на владетеля. И всеки човек има възможността да го наруши+1/. Така че царският указ е закон, който се намира в зависимост от човешката воля.
Но не така е с научната истина - например закона за скачените съдове:
(1) Този, както и всеки друг реално съществуващ физичен закон е независим от човешки разум, то ест - съществува, независимо дали някой го е открил или не - и независимо дали някой въобще знае за него.
(2) Този, както и всеки друг реално действуващ физичен закон действува независимо от човешка воля, то ест - не може да бъде отменен от човек - нито пък някой човек може да го наруши.
Единствено на Всевишния Законодател, Който Го е законоположил, е по силите да го превиши или изцяло отмени. И едно такова просто за Абсолютния Законодател действие носи простото название ЧУДО.
_________________________
+1/ В случая разглеждаме не това, че по този начин той рискува да бъде наказан, а разглеждаме факта, че той (независимо от страха от наказание) има физическата възможност да наруши царския указ.
~~~~~~~~~~~~~~~~

Даже и ако някой човек не знае за реалното му съществуване и действие, от това негово незнание законът не става като да е несъществуващ (напр. тук - паралел с писаното на стр. 6, ред 17-22 отдолу нагоре) - човекът, бидейки не само духовно, но и телесно същество, иска или не иска, се намира в зависимост и от физичните закони.
Дори и никой никога да не ги бе откривал, те пак биха съществували и действали и всички човеци, искат или не искат това, биха били в зависимост от тях, както и от останалите - биологичните и психологичните закони, законоположени от Абсолютния Законодател - Творецът на всичко видимо и невидимо - Бога.
И така, нека да съпоставим:
А. Това, което 1. във философските среди е било обозначавано (а някъде, макар и неправилно, все още се обозначава) с думата “догма” и това, което 2. в правовите среди се е обозначавало с думата “догма”. Това се неща зависими от човешкия разум, изследими за човешкия разум. Те, също така, са и неща преходни, отменими.
Б. Това, което по научен път е открито като закон, закономерност и всички чисти и несъмнени научни истини+1/. Те също са изследими за човешкия разум - открити са били с разума (чрез мисълта и със силата на ума) и пак с разум може да бъде изследвана и проверена тяхната истинност и действие.
По това (Б) научната истина прилича на (А) философските и правови постулати, а това, с което се отличава от тях и ги превъзхожда е:
- че (Б) научната истина е независима от човешкия разум - разумът може да я изследва, но не може да я отмени. Тя е непреходна и неотменима. Но! ОТНОСИТЕЛНО непреходна и неотменима. Абсолютният Бог и Абсолютен Законодател е в състояние да я отмени, то ест - по Своята Абсолютна Воля да направи нещо, което я превъзхожда и което се нарича с простата думичка ЧУДО: превишаване на законите на Естеството.
В. А сега, за да се доближим и вникнем в смисъла, който Светата Православна Църква влага в думата “догмат”, нека да съпоставим и видим какви са нещата, в които църковният догмат и научната истина си приличат и какви са тези, в които се различават.
Научната истина е постигната с помощта на човешкия разум. Има гениални хора, с научен склад на ума, които са вложили в научната съкровищница на човечеството не малко открития - научни истини. И все пак човешкият разум, колкото и да е развит и мощен, има граници на своя обхват. И колкото и да се развива, той няма да успее да стигне до там, че да надскочи себе си - човека - своята човешка природа, няма да престане да бъде разум човешки. “Последната стъпка на разума,” казва гениалният Паскал, “е да признае, че безкрайно много неща надхвърлят възможностите му. Не стигне ли до този извод, той доказва само слабостта си...” (Паскал, Мисли, фр. 267)
Има неща, които за безсловесното животно (кон, мравка...) са непостижими+2/ обаче за човека, като същество по-висше - притежаващо разум (словесност) - те са постижими. Но по същия начин съществуват реалности, още по-висши, които надвишават разума и на човека - те именно са непостижими за него.

_________________________
+1/ В случая не говорим за научна теория, която може да бъде оборена (или дори само оспорвана) от друга. Тук говорим за чиста, несъмнена, научна истина (като например законът за скачените съдове, законът за гравитацията и др.) Мнозина хора често объркват чистата научна истина с научната теория и така стигат до наивен “научен” фанатизъм: “А, науката ли е казала това?! О-о, щом е научно, значи то е вярно.”
+2/ Безсловесното животно не си поставя цел, не прави извод и т.н.... Сравнението е илюстриращо но не е точно, затова го давам с уговорката, че е условно.
~~~~~~~~~~~

ИСТИННОТО ПОЗНАНИЕ за тези именно непостижими за човешкия разум реалности, което Истинно Познание превишава всичко що е разум (относителен разум) и което е открито на човеците по благата воля на Абсолютния Създател и Законодател, се нарича ВЕРОВ ДОГМАТ (или Църковен догмат)
И ако по отношение на научната истина човешкият разум, макар и да не може да упражни влияние, но все пак може да я изследва, то - по отношение на Църковния догмат човешкият разум е безсилен също и да го изследва. Църковният догмат е ПОЗНАНИЕ НА ИСТИНА НЕЗАВИСЕЩА ОТ УМА НИ И НЕИЗСЛЕДИМА.
Тази Истина не може да бъде нито изменена, нито изследвана, нито възприета от разума човешки - от способността на човека да МИСЛИ - а може да бъде възприета от човека единственно с очите на вярата - от способността на човека да ВЯРВА.

ОБОБЩЕНИЕ
1. “Догмат” - философски и правов - изследим и зависим от ума.
2. Догмат - научна истина - изследим, но независим от ума.
3. Църковен (веров) догмат - неизследим и независим от ума.

И така:
I. ИСТИННОТО ПОЗНАНИЕ за а) съществуваща и б) действаща независимо от нашите а) разум и б) воля реалност - би следвало да наречем догмат (научен догмат).

Не самата реалност е догмат, а истинното познание за нея - за нейното а)съществуване и устройство и б)дейност - е догмат.

II. Истинното познание за а) съществуващата и б) действаща независимо от нашите а) разум и б) воля реалност - по Божия воля, чрез Божие Откровение, дадено на Едната Свята Съборна и Апостолска Църква и неизменно пазено от Нея - непостижимо по разум, но приемано по вяра - следва да наречем Църковен (или веров+1/) догмат.

Пример за догматична истина:
Всеки човек е убеден в съществуването на злото като такова. Но никое (1) философско учение и никоя (2) наука не е в състояние да даде на човека истинното познание, верните отговори на въпросите “Що е зло?” “Каква е същността на злото?” Единствено Църковната догматика е способна да даде - и дава този отговор. Тя ни учи, че: злото няма същност. То представлява опит за отрицание същността на реално съществуващото Добро. То не е и сътворено. Създателят не го е сътворил, а то се е появило, възникнало е, в резултат от злоупотребата на някои от създанията с тяхната свободна воля.
Това е единственият верен отговор на въпроса. Това е истинното познание в това направление. И след като вече го е чул, човек (по-лесно или по-трудно) би могъл да се убеди в това, че всеки друг отговор, какъвто и да е той, би бил неверен. Ето един показателен пример КАК човек може да познава Истината, като използува за тази цел не инструмента РАЗУМ (способността си да мисли), а - инструмента ВЯРА (способността си да вярва) - ето че също и вярата е инструмент за познаване! Именно с ВЯРАТА като инструмент за познаване на Истината (със способността си да вярва) човек съзерцава и вижда този отговор - съзерцава и несъмненно вижда, че ВСЕКИ друг отговор би бил неверен резултат от неправилна разумова дейност. А верният отговор (посоченият по-
___________________________
+1/ А Божиите заповеди и законоположения, касаещи не вероучението, а нравоучението, нравствеността, църковната дисциплина, която Бог изисква от всеки човек за да го приведе към вечно Спасение - се наричат не догмати, а КАНОНИ.
~~~~~~~~~~~~~~~

горе) е получен от Църквата по Божествено Откровение, а не е получен по разумов път - това не е и възможно. Иначе и някое философско учение би могло да стигне до него. Но кое философско учение знае този отговор?.. Или коя наука го е постигнала?..
Истинното познание за съществуващата и действаща реалност, иначе казано - познанието на Истината за всички неща - включва:
1. Познание на Истината за това как са устроени нещата и
2. Познание на Истината за това как действат нещата+1/
Или иначе можем да кажем - познанието на Истината за всички неща включва в себе си:
1) Познание на Истината за анатомията на нещата,
2) Познание на Истината за физиологията на нещата.
Всъщност това са двете основни направления, в които се проявява догматичността на нещата:
а) ”анатомия” или устройство на нещата и - б) ”физиология” или действие на нещата - на даден уред, механизъм или организъм и т.н., на целия свят, то ест - въобще на ВСИЧКО в неговата завършена цялост. И всъщност, именно защото тези са двете основни направления (в които се проявява догматичността на нещата), затова и човек (в хода на своето историческо развитие) съзнателно или несъзнателно (или по чувсво) тъкмо в тези две направления се е насочил да търси задоволяване на своята естествена потребност от Истина (вж. стр.1), да търси удовлетворение на своя естествен стремеж към истинност:
а) философия, философски среди и други подобни - разумов стремеж към познание на Истината, към познание на истинността на нещата и
б) Право, правови среди и др. подобни - волеви стремеж към правилност на действията, на поведението, на делата...

Също:
- паралелно на “а) анатомия” на нещата (на реалностите) стоят: истина , веров догмат, познание (осведоменост), вяра
а паралелно на “б) физиология” на нещата (на реалностите) стоят: правилност, канон , дисциплина (нравственост), дела

Също:
а) верно (или неверно) слово
б) право (или неправо) дело
а) реално (или нереално, илюзорно, мечтателно) съществувание
б) правилно (или неправилно) действие. и т.н.

Също:
а) вероучение и б) нравоучение
- двете основни направления, които присъстват във всяка религия или философска секта (школа).

___________________________

+1/ Тук е употребен термина “нещата” с оглед на това той да обхване:
а) всички неща - в своята числено безкрайна множественост, б) всяко нещо - в своята индивидуалност и в) всичко - в своята единна завършена цялост.
~~~~~~~~~~~~~~

Напълно е възможно, когато човек чете обобщението че човешкият разум е безсилен не само да измени но също и да изследва Църковния догмат, у него може да възникне недоумение:
- Как така веровият догмат е истина неизследима за ума, а същевременно се говори за истинно познание?.. И как човекът е стигнал до това познание, след като е истина неизследима?
Отговорът е в това, че докато научните истини, бъдейки истини разумови, могат да бъдат приети както по разум (като изследваме и се убедим в истинността им), така и по вяра (като просто се доверим на авторитета на откривателя); то веровите догмати, бъдейки истини свръх-разумови, могат да бъдат приети само по вяра - по вяра в Абсолютния Авторитет на Създателя на всичко видимо и невидимо, Който е благоволил да ни ги открие. Ако научната истина я открива човек-откривател, то веровия догмат дарствено ни го открива на нас човеците - Сам Бог.
А примерът с въпроса "Каква е същността на злото?" - ясно илюстрира, че човек може да използува ВЯРАТА като инструмент за познаване на Истината - и дори да съзерцава с очите на вярата! А ето и един въпрос, който може да обърне наопъки представите на рационалиста - ако разбира се той има а) разум и б) съвест - и се вслушва в тях. Може да накара умния човек сериозно да се замисли за действителните възможности на “инструментите” за познаване на Истината - РАЗУМ и ВЯРА: РАЗУМ - способността ни да мислим. ВЯРА - способността ни да вярваме.
Въпросът е: “Откъде сме сигурни, че “датчиците” които предоставят на ума данни за окръжаващата ни реалност и по този начин дават “храна” на разума за да се ориентира - да познава Истината - откъде сме сигурни, че тези “датчици” действително дават истинна представа за реалността? Ами ако дават нерелна информация? И въобще - КАКВО Е ТОВА “РЕАЛНОСТ”? - пита именно разумът човешки - съмнявайки се... То ест - поставяйки под съмнение (и съвсем в стил на избраната в този случай от него линия!) дори и собствените си наблюдения и основаните на тях свои собствени УМОзаключения.
- Навикнали прекомерно да се уповаваме на разума, без да се замисляме и без въобще да подлагаме на проверка, а - ей така като даденост която не се обсъжда - сме свикнали да считаме за реалност онова, което изобразяват сенсорните “датчици” на нашия мозък, които ние наричаме СЕТИВА (очи, уши, рецепторите на кожата, рецепторите за мирис, за вкус). НО! - Ако това, което тия датчици на мозъка, предоставят на ума да изследва, е неверно? Ако е една илюзия - просто една фантасмагория - и нищо повече? ... Философията на солипсистите, например, именно това и утвърждава: “Реалност в действителност съм само АЗ, а всичко останало е плод на моето въображение”. - И тази философия също на РАЗУМА се и основава! ... И само с разум е много трудно - почти невъзможно - да я обориш, въпреки че по чувство (а не по разум!) ние съзнаваме, че солипсизмът е едно заблуждение!
- Помня веднъж - във възраст в която човек е склонен лесно да се пали от едни или други идеи - в нашата студентска компания един наш приятел и състудент се беше запалил от философията на солипсистите. И той разпалено и много убедително ни доказваше верността на тази философия. И никой и с никакви доводи на разума не беше в състояние да го разубеди. После в разговора се намеси друг наш състудент, който до този момент стоеше незабелязан и в страни, прекъсна разговора, съгласявайки се, посочи нашия състудент-солипсиста и каза убедено: “Ясно. Той е солипсист, а всички ние сме плод на неговото въображение!” Смяхме се всички, в това число и нашият състудент солипсистът, развеселен от хумора, с който му отвръща неговото собствено въображение. После той престана да бъде солипсист, а ние всички “станахме” реалност...
Ето какво става с “реалността” на РАЗУМА!...
Докато с помощта на ВЯРАТА - ние се доверяваме на нещо АБСОЛЮТНО Сигурно - Което стои НАД нас и нашия разум - на Авторитета на Всемогъщия - нашия Създател! Нима тези данни не са по-сигурни от данните които разумът получава от съмнителните за доверие сенсорни “датчици” на мозъка, наречени сетива? (Още повече, че в случай че някой друг разум ни представя свои си умозаключения за откровение Божие, то ест - ако това в действителност НЕ Е откровение Божие а е човешка измислица - плод на човешки разум ПРЕДСТАВЯН като откровение - то ние, пак с помощта на разума, можем тази имитация да я РАЗКРИЕМ (!) понеже всичко което НЕ ПРЕВИШАВА човешкия разум, МОЖЕ да бъде изследвано с разум, и съответно - да бъде разобличена и разкрита измамата! - както и ще видим по-нататък, след няколко страници.)
Св. Ап. Павел казва: "ВЯРА е жива представа на онова, за което се надяваме и разкриване на онова, що се не вижда" (Евр.11:1) С думата "разкриване" е преведено...

Это защо, ако някой запита, "Как са определени Църковните догмати?", отговорът е, че те не са определени, а са открити - Сам Бог ги е открил на Църквата, а Църквата (всички православии християни в своята единна цялост) ги е приела по вяра в Божественото Откровение. Тук има т.нар. синергия: 1) действие Божие в пълно 2) съдействие с облагодатените от Бога човеци - се срещат и обединяват в единодействие. Свише идва дарственният Божий акт - Божественното Откровение, а облагодатените от Бога човеци - Съборът на Църковните Епископи (Апостоли) - приемат с вяра този дар - догматите на Свещеното Писание и Свещеното Предание и, по благодатно внушение на Бог Дух Светий, ги формулират във верен общодостъпен вид. Както и Сам Христос Бог предвъзвестява това на Своите Апостоли (Епископи): "А кога дойде Утешителят, Когото Аз ще ви пратя от Отца, Духът на Истината, Който изхожда от Отца, Той ще свидетелства за Мене, а и вне ще свидетелствате, понеже отначало сте с Мене." (Иоан.15:26-27). И както и Апостолите (Епископите) на своя пръв Събор казват: "Угодно бе на Светаго Духа и нам..." (Деян.15:28) Съборната дейност на Църквата е била извършена на Светите Седем Вселенски Събора, както преди векове Бог е предсказал това чрез Своя Пророк (Притчи Соломонови 9:1-6). Денят на приключването на св. Седми Вселенски Събор е ден на приключване на цялата съборна дейност - станало е в първата неделя на Великия пост през 787г. По този случай от тогава и до днес в Първата Неделя на Великия пост Светата Православна Църква празнува - Тържество на Православието.

Всеки човек е призовая от Бога да приеме по вяра спасителните Църковни догмата, но Бог не е създал човека, за да бъде роб, автомат, а му е дарувал свобода - свободна воля. И в зависимост от това към какво човек сам ще склони своята свободна воля, след като дадена догматична истина му бъде възвестена, той би могъл да пожелае:
• а) да я приеме по вяра или пък
• б) да остане в неведение за нея
• или пък както намери за добре...
По въпроса за догмата, за догматичността на нещата, за реалността на догматичната истина, съществуват различии заблуждения - различии отклонения от Истината. Те може да бъдат обобщени главно в две групи:
А. Отклонения "в дясно" и Б. Отклонения "в ляво".

А. Отклонения “в дясно”
Отклонение “в дясно” има когато някой безразсъдно надценявайки авторитета на отделен човек или група хора, вярва, че той (човекът) или те (групата хора), могат да произвеждат (да изобретяват) догматични истини. Човек, който вярва в способностите на някой да “произвежда” догмати, е впаднал в крайността - безразсъден фанатизъм.
Не много след отпадането на римо-католическата религиозна общност от Църквата (станало в 1054г.) главата на тази религиозна общност - римският папа - обявява себе си за “наместник Божий на земята” и заявява, че като такъв той има дарувана от Бога власт да определя (да произвежда) догмати - даже да говори направо екс-катедра, т.е. - от име Божие. Тези хора, които сериозно считат това неверно твърдение за истинно и му вярват без да го подлагат на проверка дали то действително е истинно (или - които се насилват да му вярват), са впаднали в крайността безразсъден фанатизъм.
Посочихме вече - Що е фанатизъм? - фанатикът забранява на разума си да изследва: верно ли е това твърдение, представяно за догмат, или то е просто една човешка измислица?
Проверка дали това твърдение (или друго подобно) действително е истинно - МОЖЕ да се направи - както с инструмента за познаване на Истината, наречен ВЯРА, така и с инструмента за познаване на Истината, наречен РАЗУМ:
1. Проверка на истинност, извършвана ПО ВЯРА: Изследователят може при тази проверка да се опре С ВЯРА на откритите от Бога Църковни догмати. И, несъмненно вярвайки в тях, той може да провери - дали това твърдение, което някой се опитва да представя като догмат, действително почива на откритите от Бога Църковни догмати - или влиза в противоречие с тях. То ест - дали действително е догмат? Истината е Една (Иоан.14:6) - и противоречие в Църковните догмати не може да има! И няма! Следователно:
- 1,а. Ако това твърдение действително почива на Църковните догмати, не влиза в НИКАКВО противоречие с тях - тогава това е догмат - и, като такъв, той непременно се пази някъде в писаното или неписано Свещено Предание. Ако не се пази - значи нещо сме се заблудили, считайки че няма противоречие! Защо? Защото Светото Православие е ПЪЛНОТА на Божественното Откровение: Господ Сам свидетелства че е открил ВСИЧКО на Св. Апостоли (Иоан.15:15). Също - Св. Апостол Павел свидетелства че Църквата Христова е ПЪЛНОТА на Изпълващия всичко във всичко (Еф.1:23).
- 1,б. Ако ли противоречие има - тогава това не е Църковен догмат, а е опит за фалшификация на такъв. А всички такива опити за фалшификация са изобличени от Св. Православна Църква, че са Анатема - противостояние на Истината - за да не въвеждат човеците в заблуждение и да не ги довеждат до вечна погибел.
2. Проверка на истинност, извършвана ПО РАЗУМ:
Откритите от Бога на човеците Църковни догмати са Истини неизследими за човешкия разум, то ест - те го ПРЕВИШАВАТ - но те не му ПРОТИВОРЕЧАТ!
Веровият догмат - познание на Истината Която ПРЕВИШАВА възможностите на човешкия разум - тя, разбира се, че не може да бъде изследвана от човешки разум. Нея Бог я открива на човеците Свише, а човеците я приемат по вяра: Виж предидущата стр. (синергия: действие Божие в пълно съдействие с облагодатените от Бога човеци) - как е прието Божественното Откровение. Но Истината, която Бог открива на човеците, не влиза в ПРОТИВОРЕЧИЕ с разума човешки - когото тя превишава! Там където е Бог - Абсолютната Истина - там, факт(!) няма противоречия между ВЯРА и РАЗУМ! - Там, където е Истината, а не някой фалшификат на истина, там няма и не може да има противоречие между ВЯРА и РАЗУМ - между тези два инструмента, които Създателят е дал на Своето създание-човека, за да познава човекът чрез тях Истината: Бог иска да се спасят всички човеци и ДА ДОСТИГНАТ В ПОЗНАНИЕ НА ИСТИНАТА ! (1.Тим.2:4) А щом и човекът иска същото - то кой въобще би могъл да се противопостави?
Когато обаче едно твърдение, което някой се опитва да представя на човеците като догмат, влиза в ПРОТИВОРЕЧИЕ с човешкия разум - значи това твърдение въобще НЕ Е ДОГМАТ! Значи то не превишава човешкия разум, а напротив - то самото е произведение на човешки разум само че разум, който е работил порочно - фалшификация на догмат! - А всяко едно произведение на човешкия разум, разбира се, че МОЖЕ да бъде изследвано и проверено за истинност от друг човешки разум: “Вижда се почеркът: тук е работил ум човешки!” - казва изследователят и затваря папката.

Б. Отклонения “в ляво” - има тогава когато човек в заблуждението си започне (мечтателно, самовлюбено) да извисява своя разум над Божественното Откровение, над вярата като средство за познание, или когато стигне даже до крайност и започне сам себе си да убеждава да постулира в своето съзнание най-абсурдния, най-себезачеркващия се “догмат”: “Догмати няма”. Отнасяйки се към този най-абсурден лъже-догмат по вяра, този заблудил се човек постъпва а) фанатично: той просто ВЯРВА в това заблуждение, без да го подлага на разумова проверка - верно ли е то. А по отношение на Истинните Догмати, както и по отношение на всяко твърдение, което поне има вид на догмат - човекът, впаднал в това заблуждение, се отнася напротив - б) с крайността рационализъм: априори не допуска и възможност че сред многото лъже-догмати може да има и поне един истинен Догмат.
“Не! - казва уверено той, - Догмати няма!” Тази крайност в някой отношения е противостояща (противопоставена) на отклонението “в дясно” - на безразсъдния фанатизъм, а в други отношения двете тези крайности се схождат в заблуждението: а) противостояща е с това, че отклоняващите се “в дясно” вярват в съществуването на Абсолютна Истина, формулирана в догмати. Друг е въпросът какъв израз дават те на тази своя вяра и направление и верен ли е този израз или не, докато отклоняващите се “в ляво” - под една или друга форма и в една или друга степен - отричат това. б) Тези две крайности се схождат в това, че заблуждението им представлява опит за принизяване на Божествения Авторитет, Пътя, по който Сам Бог благоволи да дарува на човеците познанието на Истината (и го дарува в пълнота - Иоан 1-16; 15:15) и възвеличават човешкия авторитет: отклоняващите се “в дясно” възвеличават авторитета на един човек (римокатолиците - на римския папа), а отклоняващите се “в ляво” - на множеството човешки умове. Като примери на отклоняващите се “в ляво” могат да ни служат множеството секти, които от една страна - отричат съществуването на абсолютните и неизменни Божествени догмати, (“Догмати няма”), а от друга страна дават право на всеки човек да съставя свое мнение по веровите въпроси и да възвеличава това свое мнение в ранг на “догмат” - да “узакони” свое лично вероопределение: производство на лъже-догмати.
По този начин възгорделият се човешки разум стига до състоянието напълно да оправдае всяка лъжа и зло - да възцари на пиедестала на идол двата крайни и най-обобщаващи “закони” на беззаконието: а) ”Всичко е истина” и б) ”Всичко е позволено”. Достатъчно е само да повярва на това и от тук нататък, потънал в дебрите на множеството човешки мнения-“догмати”, човек окончателно се обърква и прогресивно отдалечавайки се от Бога, все повече и повече се утвърждава в неведение за истинността и правилността на нещата. “Що е истина... Какво да правя... Кому да вярвам...” - пита той обкръжаващите го безмълвни бездни...

...Ето как в стремежа си да бъде разумен, в рационалистичен стремеж да надвиши с разума си Божията Премъдрост - човек обезумява... И в стремежа си да се “освободи” от дарувания му от Бога закон на свободата - човек става роб на окръжаващото го зло. Защо става така?... Защото: Сам Бог е Абсолютно Свободен - Той е и Абсолютната Свобода. И от Него изхожда и всяка дарувана свобода: Той е Който, създавайки човека, е вложил в него закона на свободната воля и (условно казано) му е предложил: “бъди свободен - ако искаш”. А от тук: В стремежа към пълно и съвършено изпълнение на Божията воля, към пълно и съвършено себе-подчиняване на Божия закон - е скрита тайната на пълната и съвършена лична свобода на човека. Ако пък човекът - бъдейки по сътворение Божие създание разумно и свободно - реши крайно неразумно - с помощта на своя разум да си създаде нещо “по-добро” от това, което Бог дарствено му предлага (ако реши да си изобрети някаква своя си “свобода”, своя си “истина”, свой си “закон”) с това - в стремеж към нещо, което е различно от Божието - той се обявява против своя Създател Бога. А едновременно с това - се обявява и против всичко Божие, против всичко, което е от Бога, следователно - също и против собствената си свободност - тъй като и тя е от Бога, следователно - става роб на собственото си безумие.... Как точно се извършва в бездната на човешката душа това страшно и безумно дело, това е тайна: тайната на беззаконието (2.Сол.2:7), тайната на обезумяването и себепоробването на Божието създание - сътворено от Създателя разумно и свободно (Пс.13:1).

НЕ в търсенето и изобретяването на някакви свои си “истини” се заключава мъдростта и свободата на човека, а - в стремежа към пълно и съвършено познаване на Божията Истина, приемането й, и в свободно избраното и пожелано себепокоряване на Божията Свята Воля: “Иисус казваше на повярвалите в Него юдеи: ако вие пребъдете в Словото Ми, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината и истината ще ви направи свободни.” (Иоан.8:32).
Ето я висшата свобода: роб Божий - роб на Абсолютната Свобода - Бог!

Ето защо:
а) който премъдро пожелае да стане роб Божий - по Божия воля става свободен.
 А б) който безумно пожелае да се възпротиви на Бога, да се освободи от Него - Абсолютната Свобода - той по своя воля става роб на собственото си безумие.

Такава е тайната и привидният парадокс на поставения от Бога закон за свободната воля. И думите на Христа Спасителя ни уверяват: “Истина, истина ви казвам: който прави грях, роб е на греха.” (Иоан.8:34). Свободата, която Бог е дарувал на човека при сътворението е до такава степен съвършена, че човек би могъл да си пожелае и най-полезното - и най-вредното, и най-премъдрото - и най-безумното, и най-голямото щастие - и най-голямото нещастие, и най-висшото Добро - и най-низшото зло.

~ Той би могъл чрез вяра в Едната Истина, която Бог даром ни е открил, да се съвършенствува - да преуспява в познание на Истината.
~ А би могъл и чрез вяра в лъжа и чрез самозаблуда да стига да пълно умопомрачение.

Всичко това - и положителното и отрицателното - човек има възможността да го пожелае! - Така славна и страшна е свободата - която Бог е дарувал на човека. Той би могъл до последните граници на безумието да се задълбочава в лъжа и зло... Но той също така би могъл да пожелае непрестанно да възраства и да се утвърждава в Истина и Добро. Именно към това Бог - чрез и в Господа Иисуса Христа - и призовава Своето създание-човека. Но за да има надежда да започне това непрестанно утвърждаване в Истина и Добро (това непрестанно възрастване в Бога) човек трябва да знае КАК е възможно да се осъществява то на дело и какво трябва да прави за целта. Тъкмо за това Бог Лично (в съвестта на всеки човек) и чрез избрани от Него човеци (Ветхозаветните Пророци и Апостолите=Епископите и Презвитерите в Неговата Църква - Светата Православна Църква) благовести на човеците свръхразумните истини
- за Самия Себе Си,
- за човека,
- за човешката греховност - в резултат на която е и смъртта,
- за изкуплението на човека - победата на Христа Бога над смъртта - и спасението на човека.
- За болестта и смъртта - за това че човекът е поразен от болест. С тази болест е поразен целия човешки род, то ест - всички човеци и всеки човек по отделност. Поразени са мислите, ума, чувствата, волята и въобще цялото същество на човека.
(В резултат на действието на болестта) човек вижда неверно, мисли неверно, чувствува неверно, действува неправилно - често дори самоубийственно.
Именно за това човек и не може само с РАЗУМА си (увреден и ослепен от болестта) да познае Истината - горчивата Истина за тази болест.
Тази болест е възникнала в резултат на отпадането/отделянето на човека от неговия Създател - Бога - Който е Абсолютният Живот и Източник на всеки създаден от Него живот, в това число - и на човека. Тази болест се нарича смърт (или грях: грехът поражда смърт).
Човек сам не може да се спаси. Бог е Който спасява човеците (Мат.19:25-26).
Но Бог - Абсолютният Свободен - не е задължен да спасява човека. Него никой с нищо не може да Го задължи. А всичко, което Той върши - също и спасението на човека - върши го поради Своята велика милост и крайно снизхождение към недостойния за Неговата свръхестествена милост грешен човешки род.

Разликата между относително и Абсолютно винаги е абсолютна - разликата между крайно и Безкрайно винаги е безкрайна, между ограничено и Безгранично - винаги е безгранична. Каквито и числа да се прибавят или изваждат от Безкрайността - тя винаги ще бъде = Безкрайност

Несъизмеримостта на човешкото нищожество с Божието безкрайно величие е така голяма, че каквото и да направи човек - каквато и жертва да принесе на Всевишния - каквито и дела за умилостивяване на Бога да извърши - той не би могъл да изкупи, да изглади пред Него вината от грехопадението. Единствено Божието безгранично милосърдие е в състояние да стори това.
Потребна е Божията Милост - и Божието Откровение - да открие Бог на човека Истината за болестта смърт - за греха, за грехопадението, а също и Пътят, по който той може да бъде спасен. Потребна е също и ВЯРАТА на човека, за да приеме откритата от Бога Истина - потребна е и благата човешка ВОЛЯ за да ПОИСКА той да приеме откровението Божие.
Не стори ли това - той, бъдейки неспособен да познае Истината за болестта с увредения си от болестта РАЗУМ - ще продължава да пребивава в неведение за нея. От това неведение на човека за болестта, самата болест не изчезва. Тя не престава да поразява увредения му ум. От увреждането, от умствената слепота, той продължава да бъде в неведение за болестта и за това как бъде спасен. Това е затворен кръг.
Още повече, че болестта има и отровното свойство да внушава на човека страх - панически СТРАХ - от това да се замисли той въобще че е болен. Този страх го кара да търси убежище в една особена ДРЯМКА НА ЗАБВЕНИЕТО, в унеса на която човек е готов да говори да върши да мисли за какво ли не - само и само нито за миг да не се замисли за болестта, за това че е болен и за това как може да бъде избавен от нея. От този страх не са освободени даже и най-смелите и силни мъже в целия този болен свят. Иначе по сърце мъжествени и смели, но тук, гонени от този страх - също и техните сърца, еднакво както сърцата на всички други човеци, се сковават панически: страхът и тях еднакво ги гони да търсят убежище в дрямката на забвението - само и само - да не мислят че са болни, нито за болестта, нито как да се избавят от нея.

(В резултат на прогресивното действието на болестта и) притискани от страха, човеците са започнали даже да се съмняват дали въобще СА (или съвсем са успели да си внушат, че - въобще НЕ СА) болни.

При прогресивното обезумяване човеците са стигнали до там, че да се усъмнят даже и в реалното съществувание на техния Създател и Спасител - Бога (Псал.13:1)
Умопомрачени от болестта, понякога, не само отделни човеци, но даже цели тълпи обезумели крещят: "Къде е Бог? Ние не Го виждаме. Някой видял ли Го е? Защо не ни Се покаже, та да Го видим и да повярваме в Него - и да се спасим?"
На какво се надяват? На това, че всеки път когато някой се усъмни в Неговото реално Съществувание, Бог Лично и във видим Образ ще идва да го моли или принуждава - да поиска той да се спаси?
Такава надежда е напразна! Защото не само всеки отделен човек, но и целият свят вкупом, поради своята греховност, е крайно недостоен да го допустне Бог до Себе Си, а още по-малко - Сам Бог да идва при него, или въобще в света.
И въпреки всичко, поради Своето безгранично човеколюбие и милост - Бог е дошъл и Се е явил вече в света - и Лично и във видим Образ - но не много пъти, и не за всекиго поотделно! Точно в това време, място и при такива обстоятелства, каквито Сам Той чрез Своите Пророци е предвъзвестил, Бог е дошъл - ВЕДНЪЖ - и за ВСИЧКИ човеци. За да им донесе Спасение.

Но Бог не налага насила на човека Своето Спасение. Спасението Бог го предлага - всекиму - но го получава само онзи, който ПОИСКА да се спаси!
При всекиго поотделно Бог изпраща Своите слуги - но не да му се молят, нито да го принуждават, а - да го призоват: сам той да поиска да се спаси.

За да се надява на обещаното от Бога Спасение, всеки призован трябва - като отложи земните си грижи на заден план - във всеки миг от времето да отстоява това свое искане за Спасение, ако се наложи - и с цената на целия свой временен живот - крайната и висша цел на който е Спасението.

Бог дава на човека възможността свободно да избере и да реши - иска ли той да последва Божия призив към спасение. Като същевременно предупреждава човека, че той е напълно властен сам да реши своята вечна участ.
Бог Лично и чрез Своите слуги предупреждава че Спасението е възможно само в Светата Православна Църква - в Истинната, Която Сам Той Бог е основал, а не в някаква човешка имитация на Нея - и само по посочения от Него Път: по 1) вяра и по 2) дела човекът да следва (не своята гибелна - поразена от болестта - воля, а) Пресвятата воля на своя Създател и Спасител - Бога. И че други пътища за спасение няма (Ис.48:17; Ис.42:8; Иов.36:26; Ис.55:8; Иов.6:18). Защото всеки друг път - е път човешки - човешки опит да достигне Бога. (Бит.11:4-6; Ис.55:8; Мат.15:8-9) Всички тия безчисленно множество човешки пътища (човешки философии и религии, човешки лъже-църкви и ереси, човешки имитации на църкви, имитации на Светата Православна Църква - православни само по име но които не са Самата Тя по същество Мат.15:8; Марк.7:6) - това са все ЧОВЕШКИ опити за достигане на Бога (Бит.11:6; Прит.1:20-32; Иов.21:14). Но те (като порождения на разум човешки - заразен от болестта смърт и лишен от познание на Истината) не достигат своята Цел - Бога (Бит.11:8; Иов.36:26; Ис.55:8; Иез.36:32; Прит.1:20-32). Защото Бог не благоволи към тях (Бит.11:8) Само Единственният Божий път към човека достига Своята цел - човека - АКО и човек благоволи към Него. (Лука.2:14; Прит.1:33)
Затова и всеки път човешки това е противление на Единствения път Божий към човека (Иов.21:14) и не извежда човека към спасение (Мат.15:9), а заедно с целия останал погиващ свят (увреден от греха и болестта смърт) - към погибел (Йер.17:5).
Бог ще дойде и Втори път в света. Но този път не за да спасява. Неговото Първо Пришествие е било достатъчно за спасението на всички човеци. (И това спасение се осъществява СЕГА тук на земята - СЕГА е времето за самоопределяне на всеки отделен човек.) При Своето Второ Пришествие Бог ще дойде за Съд (Мал.4:1; От.14:7). Тогава всички живяли на земята човеци ще възкръснат с телата си - за да дадат пред Праведния Съдия ОТВЕТ - за своя живот във времето.
- И тези, които са ПОИСКАЛИ да се спасят - и са ОТСТОЯЛИ това свое искане - тях Господ Иисус Христос ще ги направи наследници на Вечен Живот и блаженство
- а онези, които са пренебрегнали предложеното от Бога Спасение, ще останат в погибел, в която и без друго пребивават - осъдени на вечни мъки.

Това Откровение Божие, което Бог изпраща Своите Слуги да благовестят в света, е не за да сплаши или принуди човека към някакво действие, а - ЗА ДА ПОСЛУЖИ (Мал.4:6; Мат.28:19-20) - всекиму за това, което той сам ПОИСКА:
- На този, който иска да се спаси - да му послужи за Спасение: като му даде правилна ориентация и верна помощ, защото той ИСКА да се спаси!
- На този, който НЕ иска да се спаси - да му послужи за осъждане: като го лиши от възможност за лицемерно самооправдание - не знам, не чух, не видях - и го изправи осъден пред Страшния Божий Престол, защото той НЕ иска да се спаси!
Бог изпраща в света Своите Слуги при всеки човек поотделно - да му благовестят предложеното от Бога Спасение и да го призоват:

- За да не пропилее предложената му от Бога възможност напразно, нека след тези прости слова, да отдели поне малко - поне един час - от свободното си време, през който сериозно да се замисли за своето Спасение. Който стори това, нека след определения от него самия срок да отговори сериозно на следния въпрос:

- Искаш ли да се спасиш?

Който отговори утвърдително - нека да бъде наясно каква е цената която той е готов да даде за крайната, най-висша Цел - своето вечно Спасение.

Който е започнал да вниква сериозно в смисъла на казаното, нека още от този момент да започне от все сърце да моли Бога - да го разбуди - и да държи духът му буден - и да не го оставя са се унася в дрямката на забвението...

С всеки който пожелае да се вслуша в казаното по-горе, може да продължим тази наша беседа и по-нататък.

А всеки друг може да се възползува от предоставената му от Бога свобода - както поиска...

+ Свещеник Йоан (Василевски)
_____________________________
© 2010, Vasilios Vasiliadis - Publisher, All rights reserved!